Bulgarian Orthodox Old Calendar Church and Others v. Bulgaria(Application no. 56751/13), 20 April 2021
/решение на Комитет/
Жалбата е депозирана от името на Българска православна старостилна църква и петима нейни членове (главният архиерей, дяконът, главният секретар, монахиня и последовател). Тя се отнася до отказа на българските съдилища да регистрират църква, придържаща се към стария календарен вариант на източното православие, поради сходството на наименованието с това на Българската православна църква /БПЦ/, която е призната по закон. Оплакването е, че това представлява незаконно и необосновано ограничение на правото на тази църква и на нейните привърженици да изповядват своята религия. Делото се отнася и до това дали църквата и нейните привърженици са имали ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на отказа да регистрират църквата.
През 1968 г. БПЦ решава да премине към Ревизирания Юлиански календар както някои други страни, където това става на по-ранен етап /като Гърция и Румъния/. Част от духовенството и от привържениците на БПЦ не са съгласни, откъсват се от нея и се съсредоточават предимно в манастир в Княжево. В средата на 80-те години те установяват контакти с гръцката деноминация, придържаща се към стария календар. През 1988 г. вторият жалбоподател е ръкоположен за свещеник в един от манастирите на старокалендаристите в Гърция, а през 1993 г. той е ръкоположен за епископ от епископи на гръцката и румънската старостилни църкви, които признават църквата на втория жалбоподател за автокефална. През същата година църквата жалбоподател подава молба да бъде регистрирана в Дирекцията по вероизповеданията към МС, но не получава отговор. В следващия период между 1993 и 2013 г. църквата се разраства в активна религиозна общност, разполагаща с 24 свещеника, около 2 000 последователи и въпреки че не притежава юридическа правосубектност, успява да издигне една катедрална църква, 15 други църкви, четири параклиса и манастир, регистрирани на имената на отделни свещеници и вярващи. Като последици от това, че църквата-жалбоподател не е собственик на местата за поклонение по закон тя е лишена от ползването на две от тях след като собствениците им я напускат; не е освободена от заплащането на данъци; не може да наема духовници; не може да извършва търговска дейност, обслужваща религиозните й дела и не може да получава дарения.
През ноември 2011 г. църквата жалбоподател депозира молба пред СГС да бъде регистрирана. Съдът изисква становище от Дирекцията по вероизповеданията. В него последната накратко отбелязва, че искането противоречи на чл. 13 от Конституцията и чл. 10 от Закона за вероизповеданията, както и че е налице идентичност в наименованията на двете църкви. С оглед особеното място, което БПЦ заема в българското общество Дирекцията препоръчва да се вземе становище от Светия Синод на БПЦ. В своето изявление Светият синод посочва, че въпросът има национално значение; че никоя друга църква освен БПЦ, не може да използва думата „православна“ в името си; и че само тя може да представлява източното православие в България, а не самопровъзгласилите се православни общности. Поради това църквата жалбоподател не може да се представя за православна, но няма пречка за регистрацията й като „Българска старостилна църква“.
С решение от февруари 2012 г. СГС отказва да регистрира църквата жалбоподател с основния аргумент, че наименованието й е идентично с това на БПЦ, позовавайки се на чл. 15, ал. 2 и § 3 от преходните разпоредби на Закона за вероизповеданията, а наред с това, от протоколите е видно, че през 1993 г. привържениците на тази църква са се отцепили от БПЦ, което е недопустимо от самия устав на БПЦ. Решението е обжалвано пред Софийския апелативен съд/САС/ с основен мотив, че наименованието не е идентично и редица църкви – като Евангелистката, Баптистката и други, вече са били регистрирани. През април 2012 г. САС оставя в сила решението на предходната инстанция, възприемайки изцяло мотивите й и посочвайки, че не би могло да съществува повече от една деноминация с едно и също име и седалище. Молбата за допускане до касация е оставена без уважение от ВКС.
Европейският съд не приема възражението на Правителството, че църквата жалбоподател е могла да се регистрира по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Той достига до извода, че отказът тя да бъде регистрирана като религиозна деноминация и останалите жалбоподатели да могат да демонстрират своите религиозни права представлява ограничение на техните права в светлината на неговите изводи по делото Metodiev and Others v. Bulgaria, no. 58088/08, § 36, 15 June 2017. Това ограничение обаче, макар и предвидено в закона, не е било „необходимо в едно демократично общество“, защото наименованията въобще не са идентични между двете църкви, а така също и защото самата църква-жалбоподател не държи да се идентифицира с БПЦ, а има с нея и доктринални различия. Наред с това оценката дали религиозните вярвания на двете църкви са идентични или не не е от компетентността на държавните власти, а на самите религиозни общности. Нещо повече, такъв подход има за последици разрешаването на съществуването само на една институция за всяка религиозна деноминация и принуждаването на вярващите да се обърнат към тази институция, което е трудно съвместимо с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и 11 от Конвенцията. Съдът обръща внимание, че плурализмът, който е основна характеристика на демократичното общество, е несъвместим с действията на държавата, принуждаващи религиозната общност да се обедини под едно ръководство. С оглед добре утвърдената му практика по подобни спорове Съдът достига до извода, че отказът да се регистрира църквата-жалбоподател не е бил „необходим в едно демократично общество“, поради което е било допуснато нарушение на чл. 9, прочетен в светлината на чл. 11 от Конвенцията.
Оплакването за нарушение на чл. 14 е оставено без разглеждане доколкото същите въпроси са анализирани в светлината на чл. 9.
Съдът установява нарушение и на чл. 13, тъй като е липсвало ефективно вътрешноправно средство за защита по основното оплакване. Присъдени са обезщетения за имуществени вреди (на първия жалбоподател за платените местни данъци и такси, от които би бил освободен, ако беше регистриран през 2012 г.) и неимуществени вреди (на останалите жалбоподатели)
