Case of  Auad v. Bulgaria (Application  n° 46390/10), 11 October 2011

Решението е придружено с мерки по чл.46 от Конвенцията

/конкретни указания какви генерални мерки следва да предприеме държавата, за да не се стига до повтарящи се нарушения/

Лице без гражданство, срещу което е постановено влязло в сила решение за експулсирането му от страната поради това, че според местните власти представлява заплаха за националната сигурност, е задържано неоправдано дълго преди експулсирането – 18 месеца.

Съдът подчертава, че член 5 § 1 (f) не изисква задържането да се счита за необходимо, например, за предотвратяване на извършването на престъпление или укриване на лицето. Въпреки това всяко лишаване от свобода по втората част на член 5 § 1 (f) ще бъде оправдано само докато трае производството по експулсиране или екстрадиция. Ако това производство не се извършва с дължимата грижа, задържането престава да бъде допустимо съгласно тази разпоредба. Съдът намира нарушение, тъй като през този период властите не са проявили нужното усърдие да потърсят на лицето трета сигурна страна, за да го депортират до нея, след като не са получили съответните уверения от страна на държавата, от която е пристигнал. Наред с това, освен собствените си становища за целите на производството пред Съда, правителството не е предоставило доказателства за каквото и да е усилие, направено, за да се осигури допускането на жалбоподателя в трета страна. По този начин едва ли може да се счита, че властите са предприели активни и усърдни стъпки с оглед неговото експулсиране. Вярно е, че задържането на жалбоподателя е предмет на периодичен съдебен контрол, който е предоставил важна предпазна мярка Това обаче не може да се разглежда като решаващо. Последният такъв преглед е направен на 7 декември 2010 г. , като има предвид, че Съдът не е бил информиран дали всички стъпки са предприети с оглед експулсирането на жалбоподателя от този момент до освобождаването му повече от пет месеца по-късно, на 19 май 2011 г.

Преценката на тези въпроси е допълнително възпрепятствана от факта, че нито заповедта за експулсиране, нито някакъв друг задължителен правен акт посочват страната на местоназначението, тъй като това не се изисква съгласно вътрешното. Съдът счита, че това може да се разглежда като проблем по отношение на изискването за правна сигурност, характерен за всички разпоредби на Конвенцията. Съдът заключава, че основанията за задържането на жалбоподателя – действията, предприети с оглед експулсирането му – не остават валидни за целия период на задържането му, поради не провеждането на производството от страна на властите с дължимата грижа. Ето защо той установява нарушение на чл. 5§1(f).

Съдът приема освен това, че ако заповедта за експулсиране на жалбоподателя е била изпълнена, то би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията. Той установява нарушение и на чл.13 във вр. с чл. 3

Author

Write A Comment