Case of Riener v. Bulgaria (Application no. 46343/99), 23 May 2006
С решение от 1 юли 1992 районната данъчна служба в София констатира, че жалбоподателката дължи 26,494,582 “стари” български лева за неплатена акцизна такса и BGL 4,104,925 за лихва (общата дължима сума към този момент се равнявала на около 1 милион долара. Произтеклите от това обжалвания на жалбоподателката са отхвърлени на 20 август 1992 от Софийската данъчна служба и на 7 април 1993 от Софийски градски съд, след изслушване по въпроса. На 7 октомври 1994 Върховният съд отхвърля молбата на жалбоподателката за преглед по реда на надзора (касация) на горните решения. През 1992 и 1993 данъчните власти запорират известни средства по банковите сметки на жалбоподателката и нейната компания. През 1992 по този начин са събрани не повече от BGL 400,000 (под 2 % от задължението). По искане на данъчната администрация на 7 март 1995 Паспортна полиция издава разпореждане, което постановява, че на жалбоподателката е наложена забрана да напуска страната и че нейният документ за пътуване в чужбина се отнема. При оплакването на жалбоподателката, на 20 април 1995, Паспортна полиция я информира, че и е наложена забрана за пътуване на основание Член 29(1)(v) от Закона за пребиваване на чужденците в България във връзка със задължението на жалбоподателката да заплати BGL 26,499,582. Жалбата й пред Софийски градски съд е оставена без уважение. На 17 март 1997, Върховният административен съд, отхвърля молбата на жалбоподателката за преглед по реда на надзора (касация). През ноември 1997 г. полицията издава ново разпореждане за забрана за напускането на страната на жалбоподателката. То е обжалвано пред Софийски градски съд, който отхвърля жалбата й като неоснователна. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд. В следващите години жалбоподателката неколкократно депозира молби и жалби срещу отказите да й бъде разрешено да пътува, позовавайки се и на междувременно влезлия в сила за България допълнителен Протокол 4 към Конвенцията. На 26 август 2004 Софийските данъчни власти изпращат писмо на Министерство на вътрешните работи, Дирекция “Миграция”, заявявайки, че поради настъпването на абсолютната давност за събиране на данъчните задължения, отпада и необходимостта от ограничаване правото на пътуване на жалбоподателката. На 27 август 2004 г. жалбоподателката получава препис от заповедта, с която е отменено ограничението за пътуване.
Съдът напомня, че когато има приемлива претенция, че действие на властите е накърнило правото на личността да напуска страната си, гарантирано от чл. 2 от Протокол No. 4 към Конвенцията, или правото на зачитане на личния и семейния живот, защитено от чл. 8 на Конвенцията, чл. 13 от Конвенцията изисква правната система да предоставя на заинтересованото лице ефикасна възможност да възрази срещу оспорваната мярка и релевантните въпроси да се разгледат с достатъчни процедурни гаранции и акуратност от подходящ вътрешен съд, който предлага адекватни гаранции за независимост и безпристрастност. Доколкото оплакванията на жалбоподателката по чл. 8 и по чл. 2 на Протокол 4 изглеждат приемливи, тя е имала право на ефикасна процедура за обжалване в българското право. Съдът обаче отбелязва, че в анализа си съдилищата са бил загрижени единствено за формалната законосъобразност на забраната и въпроса дали жалбоподателката е платила задължението си или е осигурила достатъчно обезпечение. Вече удовлетворени, че тя не е платила, съдилищата и административните власти автоматично са потвърждавали забраната за пътуване срещу жалбоподателката без да вземат предвид продължителността на ограниченията, наложени на жалбоподателката, потенциалната й способност да плати. Правото на жалбоподателката на зачитане на личния и семейния живот също са счетени за нерелевантни и не е направен опит да се прецени дали продължителните ограничения след изтичането на определен период от време, все още са били пропорционална мярка, постигаща справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателката.
„Ограниченият обхват на преразглеждането, предоставен от българското право по делото на жалбоподателката, не изпълнява изискванията на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл 8 и чл. 2 от Протокол No. 4. Тя не е имала никакво друго ефикасно средство за защита по българското право“, поради което е налице нарушение на Член 13 от Конвенцията.(§43)
Това е един от редките случаи, в които, без да е констатирано нарушение на основно право по Конвенцията (по оплакването по чл. 8), е установена липса на ефективно вътрешно-правно средство за защита.
