Case of Sirmanov v. Bulgaria (Application no. 67353/01), 10 May 2007
През 1998 г. жалбоподателят започва дело срещу Плевенския военен съд на основание чл. 2 (6) от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, като претендира 25 000 0000 неденоминирани лева като обезщетение за времето, за което е бил лишен от свобода, считано от 21 декември 1989 г. до 20 март 1990 г.
С решение от 7 юни 1999 г. Плевенският районен съд постановява, че лишаването от свобода на жалбоподателя през този период е било незаконно по смисъла на горепосочената разпоредба и му присъжда 1 000 000 (неденоминирани)лева за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 21 декември 1989 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Тъй като нито една от страните не обжалва, решението влиза в сила на 17 юни 1999 г. Жалбоподателят се снабдява с изпълнителен лист и го предявява на председателя на същия съд за плащане. Поради липса на такава сума в бюджета на Плевенския съд, плащането е извършено частично едва през 2000 г. Следват множество молби и жалби до различни институции по повод неизплатената част отн задължението. На 24 септември 2003 г. счетоводителят на Плевенския военен съд изплаща на жалбоподателя остатъка от дълга по решението
Съдът не приема възражението на Правителството, че жалбоподателят е загубил качествотоси на жертва, тъй като е получил плащането преди жалбата да бъде комуникирана. Според практиката на Съда, една мярка, благоприятна за жалбоподателя, по принцип не е достатъчна, за да го лиши от статута му на „жертва”, освен ако националните власти не признаят, изрично или фактически, и след това предоставят обезщетение за нарушение на Конвенцията ( Burdov, no. 59498/00, ECHR 2002‑III, § 31; Timofeyev v. Russia, no. 58263/00, § 36, 23 October 2003; Romashov v. Ukraine, no. 67534/01, § 26, 27 July 2004). В настоящия случай властите по никакъв начин не са признали, че са допуснали нарушение, поради което Съдът приема, че жалбатга е допустима, тъй като жалбоподателят не е загубил качеството си „жертва“.“Плащането не дава на жалбоподателя адекватно обезщетение, тъй като не компенсира факта, че властите не са успели да изпълнят влязлото в сила решение в полза на жалбоподателя повече от четири години (вж. решенията по делата“(§26).
Съдът припомня, че изпълнението на окончателното решение, постановено от който и да е съд, трябва да се разглежда като неразделна част от „съдебния процес” за целите на чл. 6 §1. Той не приема възражението на Правителството, че изпълнителният лист неправилно бил предявен не на Висшия съдебен съвет, а на военния съд. Според Съда жалбоподателят е адресирал претенцията си до Плевенския военен съд в деня, когато е получил изпълнителния лист – 17 юни 1999г. Този съд е учреждението-длъжник и следователно е длъжен да предприеме необходимите мерки, за да изпълни задължението си, включително като информира Висшия съдебен съвет относно липсата на финансови средства в бюджета. Съдът не вижда причина, поради която жалбоподателят е трябвало да предяви своя изпълнителен лист на Висшия съдебен съвет, за да получи плащане на дължимата сума. От това следва, че забавянето между 17 юни 1999 г. и ноември 2000 г. не може да бъде вменено във вина на жалбоподателя.
„Държавният орган не следва да може да се позовава на липсата на средства като извинение за това, че не е изпълнил задължението си по решението.“(§33)
Съдът установява нарушение на чл. 6§1.
Той намира и нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради невъзможността на жалбоподателя да получи изпълнение на постановеното в негова полза решение изцяло преди 24 септември 2003 г., което представлява намеса в правото му на мирно ползване на неговите притежания.
