Case of Stoyanovi v. Bulgaria (Application no 42980/04), 9 november 2010
На 27 май 1998 г. синът на жалбоподателите, инструктор-парашутист в българската армия, загива при изпълнение на парашутен скок от хеликоптер Mi-17 по време на тренировъчно учение на Специалния отряд за борба с тероризма на МВР . В този ден са планирани скокове с шестима парашутисти. Те са прегледани преди това от лекар, дадени са им съответните инструкции. Не е установено преди самите скокове каква е била скоростта на хеликоптера, защото е липсвала записваща лента. Пръв скача друг парашутист, тялото му е подето от въздушна струя и главата му минава само на 20 см. от лявата задна гума на хеликоптера. Четири секунди по-късно скача синът на жалбоподателите, чиято глава се удря в лявата задна гума и той губи съзнание. Същото се случва и със следващия парашутист. По-късно телата на двамата са открити. След този инцидент с двама загинали полетите са преустановени.
На 27 май 1998 г. министрите на вътрешните работи и на отбраната назначават десетчленна комисия да разследва причините, довели до фаталния инцидент. Комисията стига до заключението, че нещастният случай е причинен поради несъобразената скорост на хеликоптера, непълната координация между екипажа на хеликоптера и парашутистите, пропуски в подготовката и провеждането на полета от страна на екипажа, както и от страна на Специализирания отряд за борба с тероризма. Не са установени технически неизправности на хеликоптера.
На 27 май 1998 г. е образувано и досъдебно производство по повод смъртта на двамата парашутисти. Извършена е аутопсия на телата, разпитани са множество свидетели, сред които и скочилият пръв и оцелял парашутист. На 28 май 1998 г. следователят назначава членовете на комисията за вътрешно разследване от министерствата на вътрешните работи и на отбраната като експерти по наказателното производство със задача да установят причината за смъртта на двамата парашутисти. Тъй като експертите не успяват да изготвят доклад през следващите месеци, на 25 ноември 1998 г. производството е спряно. То е възобновено през април 2000 г. Назначени са последователно няколко експертизи, които достигат до извода, че злополуката не се дължи на неизправност на техниката, но експертите подчертават, че не са специалисти по парашутизъм и не могат да преценят дали тя е в резултат на грешка на самите парашутисти. Другата експертиза посочва, че не е налице грешка у парашутистите, но не могат да преценят дали екипажът на хеликоптера е направил такава. На 4 февруари 2002 г. прокурор от Софийска военноокръжна прокуратура прекратява наказателното производство. Постановлението му е обжалвано пред Софийския военноокръжен съд, който го отменя. Неговото определение е оставено в сила от военноапелативния съд и делото е върнато на прокуратурата, поради допуснати процесуални нарушения. На 13 май 2003 г. прокурор от Софийска военноокръжна прокуратура иска от министерствата на вътрешните работи и на отбраната да определят седем експерти по аеродинамика, авиация, метеорология и парашутизъм, които да бъдат назначени за вещи лица в наказателното производство и да изготвят нов експертен доклад. Той не получава никакъв отговор от двете министерства, поради което назначава експерти от други институти за извършване на експертизата. В тяхното заключение те сочат, че е научно невъзможно двамата парашутисти да са се ударили в лявата задна гума. Експертите смятат, че загиналите не са преценили правилно разстоянието до земята и не са отворили навреме парашутите си, което е довело до тяхната смърт. Освен това парашутистите не са спазили инструкциите за позицията на техните тела по време на скачането. Според експертите скоростта и курсът на хеликоптера нямат отношение към смъртта им. На 10 юни 2004 г. прокурор от Софийската военноокръжна прокуратура отново прекратява наказателното производство, приемайки изцяло заключението на тези експерти. Неговото постановление е обжалвано. Софийският военноокръжен съд го оставя в сила, макар че отхвърля тази част от заключението, че не е имало удар на двамата парашутисти в лявата задна гума, позовавайки се на свидетелските показания на лицата, участвали в полета, защото ги намира за надеждни.
През периода 2003-2004 г. на жалбоподателите е изплатено обезщетение за неимуществени вреди по ЗОВС. След съдебно решение са изплатени и лихви върху обезщетението. Искът срещу застрахователната компания, към която е бил застрахован синът им, е отхвърлен като погасен по давност.
Пред Европейския съд са повдигнати оплаквания по чл. 2 както в неговите материални, така и в неговите процесуални аспекти.
Съдът отбелязва, че първото изречение член 2§1 налага на държавата не само да се въздържа от умишлено или незаконно отнемане на човешки живот, но също и да предприеме подходящи мерки за опазване живота на лицата, които са под нейна юрисдикция. «Когато нарушаването на правото на живот или на физическата неприкосновеност не е причинено умишлено, наложеното от член 2 позитивно задължение за създаване на ефективна съдебна система, не изисква задължително предоставяне на удовлетворение по наказателното право във всеки такъв случай. позитивните задължения се различават по приложението си в зависимост от контекста.“(§60) „Първостепенна задача на националните системи е да разследват причините за фатални инциденти и да установят фактите и отговорността. В настоящия случай, който касае инцидент по време на военно учение, Съдът отбелязва, че макар дейностите на въоръжените сили да крият риск за живота, този случай се различава от „опасните” ситуации, криещи конкретна заплаха за живота и възникващи изключително от насилствени, неправомерни действия на други лица или от бедствия – предизвикани човека или природни. Въоръжените сили, подобно на лекарите, рутинно се занимават с дейности, които потенциално могат да причинят вреда; иначе казано, рискът е съществена част от начина им на функциониране. Така в настоящия случай парашутното учение е опасна по своята същност, но обичайна част от военните задължения. Ако все пак възникне вреда, тя ще е в нарушение на позитивните задължения на държавата, само ако е в резултат от недостатъчно регулиране или недостатъчен контрол, но не и ако е причинена от небрежното поведение на лице или от злощастно стечение на обстоятелствата.“(§61) В този случай няма претенция за умишлено причиняване на вреда или за съществуването на конкретен риск за живота на сина на жалбоподателите, който е трябвало да бъде предвиден предварително. Би следвало обаче да има подходяща правна, регулаторна и съдебна рамка, за да се определи причината за инцидента, да се предвиди установяването на отговорност и да се предостави подходящо обезщетение.(§62)
Съдът заключава, че макар властите да са единствените субекти, които имат достатъчно знания да установят обстоятелствата около смъртта на г-н Росен Стоянов, след като те са разследвали инцидента и са сложили доказателствата на масата, жалбоподателите са тези, които решават дали да търсят отговорност и да заведат иск, за да установят отговорността на държавата за вреди. Що се отнася до властите, те са спазили задължението си да извършат ефективно разследване съгласно изискванията на член 2 от Конвенцията. Поради това Съдът не установява нарушение на позитивните задължения на държавата.
Съдът не намира за необходимо да разгледа самостоятелно оплакването по чл. 13 във връзка с чл. 2, тъй като констатира, че жалбоподателите са получили обезщетение, а доколкото претендират, че не са могли да получат и допълнително такова, то той е констатирал, че те са имали възможност да сторят това.
