D.L. c. Bulgarie(Requête no 7472/14), 19 avril 2016
Жалбата е свързана с настаняването на едно 13-годишно момиче във възпитателно училище-интернат.
През август 2012 г. Д.Л. е настанена в кризисeн център в гр. Плевен по искане на майката с решение на директора на дирекция „Социално подпомагане“, потвърдено от районния съд, на основание Закона за закрила на детето/ЗЗД/ като мярка за закрила за срок от три месеца. В мотивите на съда е посочено, че нито родителите, нито друго лице от близките на момичето не са в състояние да й окажат необходимите грижи, а същевременно то се движи в среда на криминално проявени лица. Първоначално определеният срок е удължаван от съда неколкократно поради това, че условията за реинтеграция на жалбоподателката не са изпълнени.
През април 2013г. местната комисия за борба срещу противообществените прояви /МКБППМН/ взема решение да сезира съда с предложение за настаняване на момичето във възпитателно-училище-интернат /ВУИ/. Районният съд отказва да наложи тази мярка, мотивирайки се, че това би оказало неблагоприятно въздействие върху психологическото и социалното развитие на непълнолетната и й определя възпитателната мярка по чл. 13, т. 7 – „забрана на непълнолетния да се среща и установява контакти с определени лица“. Той посочва, че след изтичане на срока за настаняване в кризисния център е препоръчително момичето да бъде настанено в друго възпитателно заведение по ЗЗД.
През май 2013 г. МКБППМН повторно сезира съда с предложение за настаняване във ВУИ поради липса на родителски грижи за момичето, тъй като бащата изтърпява присъда, майката не е в състояние да осъществява необходимия контрол, а то се движи в криминално проявена среда, която го подтиква към проституция, извършва сексуални услуги срещу заплащане от 12-годишна възраст и склонява и други момичета към подобно поведение. Наред с това в периода на настаняването й в кризисния център тя неколкократно бяга оттам, не се прибира навреме след училище, има агресивно поведение към персонала, а наложените й по-леки възпитателни мерки не дават необходимия ефект. През юни 2013 г. районният съд постановява решение за настаняване на Д.Л. във ВУИ, което е оставено в сила от Окръжния съд.
На 13 септември 2013 г. жалбоподателката е настанена във ВУИ-Подем. Два дни по-късно тя прави опит за самоубийство с лекарствени средства, но поради своевременната медицинска намеса е спасена. Втори опит за отравяне – този път с химически вещества, е предприет от жалбоподателката и други четири момичета два месеца по-късно, което налага настаняването й в болница за три дни.
Д.Л. твърди, че нивото на получаваното образование във ВУИ е по-ниско от това, което е имала, когато е посещавала училище преди настаняването си в интерната. Жалбоподателката повдига оплаквания по чл. 5§1 и чл. 5§4, като твърди, че настаняването й във ВУИ е в противоречие с този текст, както и че липсва периодичен съдебен контрол върху наложената възпитателна мярка. Наред с това е повдигнато оплакване и по чл. 8 във връзка с автоматично осъществявания контрол върху всички телефонни разговори.
Във връзка с оплакването по чл. 5§1 Съдът не установява нарушение. Той приема, че в случая следва да анализира ситуацията от гледна точка на хипотезата на чл. 5§1d, а не както настоява жалбоподателката – по чл. 5§1а. Макар и да приема, че ЗБППМН не дава точна дефиниция на понятието „противообществена проява“, нито пък да съществува изчерпателен списък на видовете правонарушения в закона, които могат да бъдат отнесени към него, Съдът отбелязва, че съдебната практика е константна относно това, че проявите на проституция и бягства от къщи или от институция се причисляват към подобно поведение. Поради това жалбоподателката е била в състояние да предвиди последиците от своето поведение. Следващата стъпка на съда е да провери дали настаняването е отговаряло на условията и изискванията на чл. 5§1 d – да бъде осъществено с възпитателна цел. Той констатира, че решението за настаняване е взето от съдебните власти в хода на открито съдебно заседание, в което са изслушани редица специалисти. Самите социални работници са посочили големия риск, на който е било изложено момичето да стане жертва на трафик, но същевременно е отказвало да се връща в кризиснияа център след училища, а нейната майка е била жертва на домашно насилие от страна на своя съжител и тя самата е имала нужда от закрила. В резултат на направения анализ Съдът не приема твърдението на жалбоподателката, че определената й възпитателна мярка е била с цел наказание. Според него решението на властите следва да бъде възприето в рамките на техните последователни усилия, целящи да я поставят в защитена среда, която да й осигури надзор с възпитателна цел и същевременн да продължи и своето образование. (§81) Затова той достига до извода, че решението за настаняване на момичето във ВУИ е в съответствие с чл. 5§1 d и е било пропорционално на възпитателните цели.
Във връзка с оплакването по чл. 5§4 е установено нарушение. Съдът напомня, че когато се прилага мярка за ограничаване на свободата, периодичният съдебен контрол е задължителен елемент, който трябва да се осъществява, за да бъде тя законна. Той отбелязва, че страните не спорят по въпроса относно наличието на такъв контрол при определянето на самата мярка. Доколкото лишаването от свобода на жалбоподателката е било с възпитателна цел, за да бъде поправено нейното поведение, което е противоречало на нормите на обществото, то неговата наложителност е зависела от промяната, която би настъпила с времето. Това е фактор, който следва да бъде отчетен. Съдът посочва, че dПодобно правомощие е предоставено изцяло на дискрецията единствено на МКБППМН, направила предложението за настаняване в институция. Като един административен орган единствено от нейната преценка зависи дали да сезира съда. Дори ако се предположи, че жалбоподателката би се обърнала към комисията с искане да бъде сезиран съдът, за да преразгледа възпитателната й мярка, последната няма задължението да уважи молбата й(както е в случая M.H. c. Royaume–Uni, no 11577/06, § 94, 22 octobre 2013, където административният орган е длъжен да препрати искането до съда и ако не стори това, би нарушил закона).(§90).
Въз основа на направения анализ Европейският съд достига до заключението, че доколкото в националното законодателство не съществува периодичен и автоматичен контрол върху настаняването във ВУИ, е налице нарушение на чл. 5§4 от Конвенцията.
Съдът установява нарушение и на чл. 8§1 във връзка с осъществявания контрол върху телефонните разговори на жалбоподателката.
