На 5 септември 2019 г. Европейският съд за правата на човека постанови решение по делото Agro Frigo OOD v. Bulgaria (Application no 39814/12 ). В него той достигна до извода, че повдигнатите оплаквания по чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1 са допустими, но неоснователни. Това е първо решение във връзка с отпускането на субсидии от ДФ „Земеделие“ по програмата САПАРД и в този смисъл представляват интерес мотивите на Европейския съд, още повече, че става въпрос за възприемането на позицията на националните съдилища, че отмяната на влязло в сила решение поради засегнати интереси на трета страна, неучаствала в спорното производство, не води в конкретния случай до нарушаване върховенството на закона.
Фактите
Жалбата е депозирана от „Арго Фриго“ ООД, което през 2006 г. кандидатства за финансиране по програмата „Сапард“, но молбата му е отхвърлена. Директорът на Държавен фонд „Земеделие“ се аргументира, че молбата не отговаря на изискуемите условия и не е подкрепена със съответните документи. Този отказ е оспорен в съда, който отменя административния акт през март 2008 г. с мотива, че искането за финансиране отговаря на всички условия на програмата и са представени съответните документи. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд през декември 2008 г.
През декември 2009 г. Фондът уведомява дружеството, че сключването на договори с крайни бенефициенти по САПАРД е прекратено през октомври 2007 г. след приемането на България за член на ЕС на 1 януари 2007 г. (тъй като програмата е свързана с предприсъединителните фондове)
През 2010 г. дружеството предявява няколко обективно съединени иска по чл. 1 от ЗОДОВ срещу Фонда, претендирайки обезщетение за имуществени вреди в размер 5 587 998 лева , съответстваща на субсидията, която би получило, ако беше одобрено искането му за инвестиране по програмата, както и за пропуснати ползи от неплатени наеми и за лихви. С решение от 15 ноември 2010 г. АССГ отхвърля исковете, приемайки, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между отказа на Директора на Фонда от декември 2009 г. и претендираните вреди, защото няма гаранции, че дружеството би получило исканата субсидия, а наред с това липсват доказателства за реалните вреди. Това решение е отменено от ВАС през април 2011 г. Той уважава исковите претенции в претендирания размер, като присъжда и лихви на стойност от 717 811 лв. Според мотивите на съда отказът, съдържащ се в писмото от 10 декември 2009 г., е бил нищожен, тъй като противоречи на предишното окончателно съдебно решение, с което е установено, че заявлението на дружеството жалбоподател за субсидия отговаря на съответните критерии – решение, което е задължително за Фонда. Отказът на последния от 10 декември 2009 г. се основава на факта, че съответният срок за разглеждане на заявлението за субсидия е изтекъл, но това не е по вина на дружеството жалбоподател. Ако е бил сключен договорът за предоставяне на търсената субсидия, вместо да я откаже с решението от 18 август 2006 г. (което впоследствие е било отменено), дружеството е щяло да получи субсидия. Оттук произтича и неговата щета. На 17 май 2011 г. дружеството жалбоподател получава изпълнителен лист срещу Фонда за присъдените му суми.
През юни 2011 г. министърът на финансите, действащ от името на държавата, депозира искане за отмяна на решението на Върховния административен съд на осн. чл. 245 и 246 от АПК(съгласно посочените текстове всяко трето лице, което е засегнато от влязло в сила решение и то има неблагоприятен ефект върху него, може да поиска отмяната му, ако не е участвало в производството). В молбата е посочено, че плащанията по САПАРД вече са спрени и обезщетението, присъдено на дружеството жалбоподател, трябва да бъде изплатено от държавния бюджет, което означава, че държавата е била засегната от спорното решение, макар че не е била призована да вземе участие в производството. Наред с това е отбелязано, че са настъпили нови обстоятелства, а съдът не е взел предвид в основното производство оспорените договори за наем, представени от дружеството. Тъй като съответните правила изискват дружеството кандидат да получи субсидия едва след като завърши проекта си, в случая то не е доказало, че е разполагало с финансовите ресурси, за да го направи.
С решение от 20 декември 2011 г. Върховният административен съд уважава молбата на министъра, отменя предишното си решение, възобновява производството и го връща на АССГ за ново разглеждане от друг състав. В мотивите си той отбелязва, че на 24.03.2009 г. Парламентът е ратифицирал Споразумението между Република България и Комисията на Европейската общност за изменение на годишната финансова програма за 2006 г. относно САПАРД. Член 1 от него предвижда, че той изменя периода на валидност на финансовото задължение на Общността спрямо страната за 2006 г. Член 2 § 2 съдържа забрана агенцията САПАРД да сключва договори, включващи финансиране от Общността по това споразумение, с който и да е бенефициент, след датата, на която Република България е сключила споразумение, осигуряващо подкрепа за развитието на селските райони като член на Европейския съюз. Анализирайки разпоредбите на Споразумението, ВАС достига до извода, че след 21.12.2009 г. Фондът, действащ като агенция САПАРД и притежаващ качеството на ответник по смисъла на член 205 от АПК , не е имал право да действа сам като ответник по иска, предявен срещу него на 6.01.2010 г. във връзка с договор по САПАРД. Съгласно раздел 4, параграф 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители частта относно приходите и разходите на бюджета на Фонда се потвърждава ежегодно от Министерския съвет по предложение на министъра на земеделието. Това потвърждение трябва да бъде координирано с министъра на финансите. Макар и искът по чл. 1 от ЗОДОВ да е предявен срещу Фонда, при положение че финансирането по програмата е спряно, сумата за обезщетението за вреди би следвало да се изплати от държавния бюджет. Ето защо оспореното решение засяга пряко държавата и е неблагоприятно за нея. Следователно, заключава ВАС, налице са предпоставките, визирани в чл. 246, ал. 1 от АПК.
При повторното разглеждане на делото с решение от януари 2014 г. АССГ отхвърля исковите претенции на дружеството жалбоподател. Той приема, че предявените искове са допустими, но разгледани по същество са неоснователни. Искът за заплащане на претърпени загуби съдът отхвърля поради липсата на вреда и пряка причинна връзка. Той приеча, че за да настъпят вреди за ищеца, не е необходимо само да бъде одобрен проекта и да се сключи договор по него, а съгласно чл. 16, чл. 18 и чл. 19 от Наредба № 36 изплащането на помощта е в зависимост от фактическото изпълнение на проекта, документалното му съответствие с определени изисквания и наличието на предпоставките по чл. 7 и чл. 9 от Наредбата, а по делото не е доказано каквото и да било изпълнение. Ищецът не е изградил със свои средства обекта, чието финансиране не е било одобрено, поради което за него не е настъпила вреда.Искът за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на наемите по сключените предварителни договори за наем за периода 20.02.2006 г. до 20.02.2008 г. е отхвърлен, тъй като предварителните договори не създават задължение за наемателя да заплаща наем, нито право на наемателя да получи такъв. Правото да се получи наем възниква след изграждането на обекта и въвеждането му в експлоатация. За периода, през който се претендират наеми, е било невъзможно обектът да е бил изграден, тъй като началото на срока, за който се претендират те съвпада с внасянето на проекта за одобряване в ДФ ”Земеделие”. Допълнително съдът посочва, че два от общо шестте договора за наем са приети за неистински и са изключени от доказателствата по делото, а други два са приети за нищожни поради липсата на предмет /уговорена цена/. След жалба на дружеството на 11 декември 2014 г. ВАС оставя в сила първоинстанционното решение.(решение № 15022 по адм.д. № 4735/2014 г. на III отд. ) В своя съдебен акт той приема, че дори и при установяването на незаконосъобразен административен акт – първоначалния отказ за одобряване на проекта, отменен по съдебен ред, и последвалия втори отказ, приет от съда като нищожен, те не са довели до причиняването на имуществена вреда на ищеца, нито до пропуснати ползи от негова страна. Решението съдържа подробен анализ на предявените претенции, преценени съобразно нормативната уредба. В мотивите си ВАС посочва, че само одобрени проекти и дори сключен договор не пораждат право да се получи финансовата помощ, ако не са налице извършени инвестиционни разходи. След като по делото не е спорно, че касационният жалбоподател не е предприел никакви фактически действия по изпълнение на проекта, той не е инвестирал свои средства в дейности, подлежащи на подпомагане по програма САПАРД и като последица от това за него не е настъпила пряка и непосредствена имуществена вреда.
Оплакванията
Дружеството повдига оплакване за нарушаване на правото му на справедлив процес поради нарушаване принципа на правната сигурност , от което е последвало и нарушение на правото му на мирно ползване на собствеността, защитено от чл. 1 от Протокол 1.
Правителството
Правителството твърди, че като е отменил решението от 15 април 2011 г. Върховният административен съд надлежно е приложил закона. Оспорвайки това решение, министърът на финансите не е действал като представител на изпълнителната власт, а като „представител на най-общата идея за защита на обществения интерес“. Освен това отмяната на спорното съдебно решение е била „основана на нови факти“ и е имала за цел да поправи „грешка“ на съдиите, които са го постановили, а именно: неотчитане на прекратяването на плащанията от САПАРД след присъединяването на България към Европейския съюз и произтичащата от това необходимост присъденото от съда обезщетение да се изплати от държавния бюджет. Последващото разглеждане на исковете на дружеството жалбоподател показва, че то се е позовало на подправени или недействителни документи и неоснователно е искало да получи субсидия по САПАРД.
Жалбоподателят
Дружеството жалбоподател от своя старна твърди, че както Фондът, така и Министърът на финансите, са все „еманация на държавната власт“ и се позовава на предходни решения в този смисъл на Европейский съд, в които последният е установил нарушение на принципа на правната сигурност – Kehaya and Others v. Bulgaria, nos. 47797/99 and 68698/01, 12 January 2006; Decheva and Others v. Bulgaria, no. 43071/06, 26 June 2012; Chengelyan and Others v. Bulgaria, no. 47405/07, 21 April 2016). Дружеството жалбоподател отбеляза освен това, че макар присъдените му обезщетения да е трябвало действително да бъдат платени от държавния бюджет, това се отнася само до „техниката на плащане“, а не до положението на страните по делото за обезщетение. Твърденията за установяване на нови факти в хода на възобновеното производство са отхвърлени като неоснователни.
По съществото на спора
Оплакването по чл. 6§1
Съдът отбелязва, че един от основните аспекти на върховенството на закона е принципът на правната сигурност, който изисква, когато съдилищата окончателно са решили даден въпрос, тяхното решение не подлежи на оспорване. В настоящия случай ВАС е действал съобразно разпоредбите на националното законодателство, допускащи преразглеждането на спор поради засягане правата на трета страна. Съдът констатира, че защитата на правата и законните интереси на такива трети страни по принцип може да представлява основателна причина, обосноваваща отмяната на окончателно решение, без да е в противоречие с принципа на правната сигурност ( Protsenko v. Russia, no. 13151/04, §§ 32‑34, 31 July 2008, and Karen Poghosyan v. Armenia, no. 62356/09, § 47, 31 March 2016). Съдът приема констатацията на вътрешния съд, че са били налице предпоставките за отмяна на влязлото в сила решение, уредени в член 246 от АПК . Той отбелязва, че действително, действайки като Агенция САПАРД, Фондът е изплащал средства на Европейския съюз и че поради закриването на програмата претендираната вреда, нанесена на дружеството жалбоподател в обжалваното решение от 15 април 2011 г., би следвало да се изплати от държавния бюджет. По този начин изглежда, че държавата, представлявана от министъра на финансите – органът, отговарящ за управлението на държавния бюджет, наистина е била „неблагоприятно засегната“ от посоченото решение.
Освен това Съдът отбелязва, че след повторното разглеждане на делото на дружеството жалбоподател вътрешните съдилища са отхвърлили иска за обезщетение въз основа на елементи, които не са били установени преди това, а именно: надеждността на дружеството жалбоподател в молбата му за субсидия, наличието на документи, които са били подправени или са нищожни. По този начин изглежда, че повторното разглеждане легитимно е послужило на целта за поправяне на предишна съдебна грешка. Освен това при преразглеждане на иска за обезщетение на дружеството жалбоподател националните съдилища достигат до заключението, че не съществува пряка причинно-следствена връзка между претендираните от него вреди и невъзможността на Фонда да предостави субсидия. По-специално е било отбелязано, че субсидия може да бъде изплатена само след като фирмата-заявител сама направи планираната инвестиция и изгради селскостопанския пазар, но това в случая не е било направено. Съдът не вижда причина да счита, че тези заключения противоречат на член 6 § 1 от Конвенцията. С оглед на гореизложеното, Съдът е убеден, че възобновяването на производството и отмяната на съдебното решение от 15 април 2011 г. е било необходимо поради обстоятелства със съществен и убедителен характер, както се изисква от съдебната му практика и че то не е довело до нарушаване принципа на правната сигурност. Поради това не е установено нарушение на чл.6§1.
Оплакването за нарушаване на чл. 1 от Протокол 1
Що се отнася до оплакването по член 1 от Протокол № 1 Съдът приема, че независимо дали дружеството жалбоподател може да твърди, че е имало легитимни очаквания да получи първоначално присъденото му обезщетение, намесата, от която се оплаква, е била законосъобразна. Тя се е основавала на разпоредбите на вътрешното законодателство и Съдът е убеден, че тези разпоредби са били приложени по начин, съвместим с член 6 § 1 от Конвенцията. Освен това намесата е преследвала легитимна цел, а именно – защита правата на държавата като страна, засегната от окончателно решение.(&50)
Позовавайки се на своята практика, Съдът припомня, че властите не трябва да бъдат възпрепятствани да поправят грешките си, дори и тези, произтичащи от собствената им небрежност, тъй като другото противоречи на доктрината за неоснователно обогатяване (вж. Moskal v. Poland, no. 10373/05, § 73, 15 September 2009; Bogdel v. Lithuania, no. 41248/06, § 66, 26 November 2013;Danailov and Others v. Bulgaria (dec.), no. 47353/06, § 53, 10 February 2015)) По отношение на разглеждания случай, както е установил вече при обсъждане на оплакването в светлината на чл. 6§1, отмяната на решението от 15 април 2011 г. е била насочена към коригиране на грешка. Няма причина да се счита, че такова отменяне налага прекомерна индивидуална тежест за дружеството жалбоподател, още повече,че както е установено впоследствие, то се е позовало на подправени и недействителни документи в подкрепа на заявлението си за субсидия . Съдът отбелязва освен това, че би могло да бъде съмнително дали дружеството е действало добросъвестно.
Ето защо той не установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
