Genov and Sarbinska v. Bulgaria(Application no. 52358/15), 30 November 2021
Жабата е депозирана от двама български граждани, които са осъдени за хулиганство поради това, че са оцветили със спрей монумента, който е пред централата на БСП в София, в навечерието на 7 ноември 2014 г. Това е направено в хода на продължаващите протести след избора на Делян Пеевски за Директор на Националната следствена служба през юни 2013 г. Тогава правителството е доминирано от Българската социалистическа партия. Жалбоподателите са активни участници в протестите. В ранната сутрин на 7 ноември 2013 г.полицейски служители забелязват, че паметникът е свежо оцветен в розово и червено и в основата на постамента е изписано „Кой – БСП СРАМ – Кой“. В близост до паметника са задържани няколко души, измежду които и двамата жалбоподатели, които са носили спрейове, латексови ръкавици и маски.Те са отведени в най-близкото управление на полицията и са задържани за около 20 часа.
Срещу жалбоподателите е образувано наказателно производство за хулиганство по чл. 325 НК. През юни 2014 г. е внесен обвинителен акт в СРС. В него прокуратурата предлага наказателната отговорност да бъде заменена на осн. чл. 78а с административно наказателна. С присъда от октомври 2014 г. съдът оправдава жалбоподателите. Той намира, че наличните доказателства не доказват по категоричен начин авторството на деянието именно от двамата жалбоподатели, защото не е ясно дали някой от останалите четирима други, които също са присъствали, не го е извършил. Но дори и да се приеме, че именно жалбоподателите са оцветили паметника, тяхното деяние не представлява хулиганство. В светлината на обясненията на жалбоподателите деянието по-скоро трябвало да се разглежда като невербален израз на политически възгледи. Това е израз на правото на жалбоподателите на свобода на изразяване, защитено както от член 10 от Конвенцията, така и от член 39 от Конституцията от 1991 г. С оглед на контекста, в който жалбоподателите са рисували паметника (широко разпространени антиправителствени протести и интензивен обществен дебат относно наследството на комунистическия режим, по-специално съдбата на паметниците, останали от него), и причините, поради които те са направили това (за да изразят неодобрението си към политическата партия на власт по време на този режим), деянието им не може да се квалифицира като хулиганство. Възприемането на противната теза би означавало използване на наказателна репресия за политически цели.
След протест на прокуратурата болшинството от съдиите от състава на Софийския градски съд отменя оправдателната присъда, признава жалбоподателите за виновни за престъпление по чл. 325 НК и заменя наказателната им отговорност с административно наказание, като им налага глоби от по 1500 лв. Съдът приема, че събраните доказателства, макар и косвени, доказват по несъмнен начин, че именно двамата жалбоподатели са автори на оцветяването на паметника и че това е проявна форма на неуважение към обществото. Не са възприети аргументите, че това е акт на артистично изразяване и е проявна форма на свободата на изразяване, защитена от чл. 10. Спъред съда е налице намерение да се скандализира обществото и да се демонстрира презрение към него. Единот съдиите подписва присъдата с особено си мнение, тъй като намира, че авторството на двамата жалбоподатели не е напълно доказано, както и че самият акт на оцветяване и надписване на монумента е израз на отношението им към комунистическия режим, а не към обществото като цяло. Възприемането на противното означава нарушение на чл. 10 от Европейската конвенция.
Европейският съд анализира повдигнатото оплакване по чл. 10 по същество, отхвърляйки възраженията за недопустимост, изразени от страна на правителството. Съдът намира, че оцветяването и текстът, написан със спрей върху паметника, представляват форма на „изразяване“ по смисъла на чл. 10, че намесата е предписана от закона и е преследвала легитимната цел за защита на морала и правата на другите. В случая основният въпрос, който се поставя, е преценката дали намесата, която се е изразила в налагането на административно наказание на жалбоподателите, а не разпореждане да поправят вредите, причинени от техните действия върху паметника, е била „необходима в едно демократично общество“. Съдът припомня, че мерките, включително пропорционалните санкции, предназначени да разубедят и откажат от действия, които биха могли да унищожат или повредят обществен паметник, могат да се разглеждат като „необходими в едно демократично общество“, колкото и легитимни да са мотивите, които може да са вдъхновили тези действия, позовавайщи се на решението си по делото Handzhiyski v. Bulgaria (no. 10783/14, § 5, 6 April 2021).От значение би била степента на увреждане и тя би била с най-голяма тежест. В случая обаче няма индикации, че намесата е имала за цел да защити правата на собственост на собственика на паметника (чиято самоличност остава неясна), нито че е имала за цел да защити „обществената безопасност“: действието на жалбоподателите е било мирно и е извършено тайно в ранните сутрешни часове. Нищо не подсказва, че е било вероятно то да предизвика смущения в обществото. Освен това не е доказано, че паметникът е безвъзвратно унищожен или увреден, тъй като по-късно той е почистен, но Правителството не е представило данни за изразходваните средства, нито е доказало, че наложените глоби са използвани за тази цел. Цялостният контекст на събитията в светлината на продължителните протести срещу действията на парламентарните сили и управляващата коалиция, както и целта да се осъди цялостната роля на една политическа партия, управлявала по време на комунистическия режим и свързаните с него „партизани“ не е израз на презрение към дълбоко вкоренени социални ценности (като напр. оскверняване на надгробните паметници). Не може да се пренебрегне, че паметникът е бил издигнат по време на комунистическия режим, че в обществото се е водил интензивен дебат относно съдбата на паметниците, останали от времето на този режим, както и че той (режимът) е бил осъден като „престъпен“ от българския законодател.
Въз основа на изложеното Съдът достига до извода, че намесата в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване чрез осъждането им за хулиганство и произтичащите от това глоби, не е била „необходима в едно демократично общество“ по смисъла на чл. 10. Поради това е установено нарушение на тази разпоредба от Конвенцията.
