Gochev c. Bulgarie (Requête no 34383/03), 26 novembre 2009
Срещу жалбоподателя са издадени изпълнителни листове въз основа на два записа на заповед в полза на частни дружества. По искане на съдия-изпълнителя, на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (отм.), му е наложена забрана да напуска страната за неопределен срок и е разпоредено да се отнеме паспорта му и да не му се издава друг. Той обжалва мярката пред съда без успех.
Жалбоподателят се оплаква от нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията. Относно изискването за законност Съдът не приема аргумента му, че превантивните мерки, предвидени в ЗБДС, са били неприложими в неговия случай, тъй като изпълнителен лист, издаден на основание запис на заповед, не можел да бъде приравнен на съдебно признаване на паричните му задължения. Макар че изразът „установени по съдебен ред” е давал известна възможност за различно тълкуване, ВАС има постоянна практика и намесата не е била непредвидима до степен да бъде несъвместима с принципа за законност. Освен това съществуването на задължението е можело да бъде оспорено пред съда.
Съдът също така счита, че налагането на подобна мярка има за задача да гарантира интересите на кредиторите, което е легитимна цел за опазване правата на другите.
Що се отнася до пропорционалността Съдът констатира, че забраната за напускане на страната е наложена на жалбоподателя на 21 декември 2001 г. и е отменена на 17 май 2008 г., т.е. е останала в сила 6 години и 4 месеца. Страните не са предоставили точна информация относно развитието на изпълнителните производства и е невъзможно да се прецени дали действията, предприети от властите и кредиторите за покриване на паричните задължения са адекватни, както и доколко жалбоподателят е бил в състояние да изпълни паричните си задължения. Тези обстоятелства не са обсъдени и в решенията на националните власти. Директорът на Служба „Български документи за самоличност” е мотивирал своите решения с наличието на молба от съдия-изпълнителя, а съдилищата са се задоволили да констатират, че жалбоподателят не разполага с имущество на стойност, равна на размера на паричното му задължение, и че не е предложил обезпечение на кредиторите си. Вследствие на това Съдът не може да се произнесе дали налагането и продължаването на това ограничение за толкова дълъг период е било обективно оправдано от целта да се гарантира изплащане на паричното задължение. От друга страна Съдът счита, че фактите в случая оставят впечатлението, че жалбоподателят от самото начало е подложен на мярка с автоматичен характер. Тя е наложена от директора, без да поиска обяснения от жалбоподателя относно личното му положение или относно обстоятелствата по неплащането на паричните му задължения, и без тези въпроси да са изследвани в решението му. Наистина, ефикасността на една превантивна мярка зависи от бързината на нейното прилагане, но това не освобождава компетентния орган от задължението да събере съответната информация впоследствие. В дадения случай жалбоподателят просто е поканен да уточни, преди директорът да се с произнесе решението си, дали е предоставил обезпечение на кредиторите си. Съдът е на мнение, че административният орган не е взел предвид цялата относима информация, за да се увери, че ограничаването на свободата на придвижване на жалбоподателя е оправдана и пропорционална мярка с оглед на обстоятелствата в случая. Решенията на директора са били обект на контрол от страна на ВАС само относно тяхната законосъобразност. Съдът е на мнение, че обхватът на съдебния контрол също не отговаря на изискванията на чл. 2 от Протокол № 4. Властите не са изпълнили задължението си да преразглеждат редовно мерките, ограничаващи свободата на придвижване на жалбоподателя. Вярно е, че той не е уточнил дали е искал от директора на службата да вдигне въпросните мерки, след като ВАС е произнесъл решенията си, но като се има предвид, че забраната очевидно не е можела да бъде вдигната, освен ако не бъдат платени паричните задължения, не се предостави достатъчно обезпечение или, както е станало в случая, не бъде прекратено изпълнителното производство, според Съда той не може да бъде държан отговорен, че не се е възползвал от тази възможност.
По тези съображения Съдът счита, че жалбоподателят е бил подложен на мерки с автоматичен характер, без никакво ограничение на техния обхват и продължителност, и стига до заключението, че българските власти не са изпълнили задължението си, произтичащо от чл. 2 на Протокол № 4 към Конвенцията, да следят във всеки случай на намеса в правото на дадено лице да напуска страната си, мярката да бъде от началото и през цялата й продължителност оправдана и пропорционална с оглед на обстоятелствата. Предвид това заключение Съдът не счита за необходимо да се произнесе дали прилагането на забраната за напускане на страната поради парични задължения към физически лица може да се оправдае с високия размер на въпросните задължения или с тяхното особено значение за кредитора, какъвто например е случаят със задължението за издръжка.
Следователно е налице нарушение на правото на жалбоподателя на свобода на предвижването, гарантирано от чл. 2 § 2 от Протокол № 4.
