Kandzhov v. Bulgaria(Application no. 68294/01 6 November 2008
В началото на юли 2000 г. жалбоподателят заедно с няколко приятели и политически поддръжници създава инициативен комитет за провеждане на кампания за оставката на тогавашния министър на правосъдието по повод съдебния процес в Либия срещу българските медицински сестри, когато последният прави изявление пред медиите, че „Либия не е бяла държава“. На 7 юли 2000 г. той уведомява кмета на Плевен, че на 10, 11 и 12 юли 2000 г. в центъра на Плевен поддръжници на СДС ще събират подписи с искане за оставка на „топ идиота на българското правителство – Теодосий Симеонов“(цитатът е взет от статия на един национален вестник). Провеждането на митинга не е разрешено. На 10 юли 2000 г., докато отива към една от масите за събиране на подписи, жалбоподателят е спрян пред районното полицейско управление от ръководителя на полицейското управление, който го информира за отказа на заместник-кмета. Жалбоподателят, който е решен да продължи с изпълнението на плана си, отива в кметството и се среща със заместник-кмета, но не постига съгласие с него.
В 11:35 ч. същия ден полицейски служител предупреждава писмено жалбоподателя, че последният следва да прибере масите докато местоположението им бъде одобрено от заместник-кмета. Жалбоподателят отказва, тъй като счита, че поставянето на маси на обществена площ не представлява нарушение на обществения ред и че законът не изисква от него да иска разрешение от кмета за това.Час по-късно друг полицейски служител издава заповед за арест на жалбоподателя на основание член 70, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г., чл. 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 325, ал. 2 от НК. В неяю не се посочват конкретните действия, които се твърди, че са извършени от жалбоподателя. Незабавно след това полицията го арестува и изземва два плаката. По-късно същия ден полицейският служител, издал заповедта за арест на жалбоподателя, образува наказателно производство срещу него за публична обида срещу министъра на правосъдието в качеството му на длъжностно лице, в нарушение на член 148, ал. 1, т.т. 1 и 3 от НК и за извършването на непристойни действия, които са в грубо нарушение на обществения ред и демонстрират явно неуважение към обществото, характеризиращи се с изключителна циничност и дързост – престъпление по чл. 325, ал. 2 от Кодекса. В последвалото съдебно производство жалбоподателят е признат за виновен от районния съд, но е оправдан по повдигнатите му обвинения от окръжния съд. Оправдателната присъда е оставена в сила от ВКС, който намира, че не са налице обективните и субективни елементи на престъпленията, за които е обвинен.
Европейският съд изтъква, че за него е ясно, че събирайки подписи за оставката на министъра на правосъдието и показвайки два плаката с изявления срещу министъра, жалбоподателят е упражнявал своето право на свобода на изразяване. Неговият арест и последвало задържане под стража за извършването на това представляват /като се остави изцяло настрана образуването на наказателно производство срещу него/ намеса в упражняването на това право. Тази намеса води до нарушение на член 10, освен ако може да бъде доказано, че тя е била „предписана от закона“, преследвала е една или повече законни цели, съгласно определението на чл. 10§ 2 и е била „необходима в едно демократично общество“ за постигането им. Доколкото Съдът вече е установил, че арестът и задържането под стража на жалбоподателя не са „законосъобразни“ по смисъла на чл. 5 § 1 (c), то от това следва, че те не са били „предписани от закона“ и съгласно чл. 10 § 2. Освен това действията на жалбоподателя на 10 юли 2000 г. са изцяло мирни, не възпрепятстват минувачите и трудно биха могли да провокират други лица към насилие . Властите в Плевен обаче решават да реагират енергично и на място, за да заглушат жалбоподателя и да предпазят министъра на правосъдието от какъвто и да е публичен израз на критика. Освен това те държат жалбоподателят в ареста прекомерен период от време – три дни и двадесет и три часа – преди да го изправят пред съдия, който нарежда освобождаването му. Тези мерки явно не са „необходими в едно демократично общество“. Поради това Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 10.
Съдът установява наред с това нарушения на чл. 5§1(с) и на чл. 5§3.