Karzhev v. Bulgaria (Application no. 60607/08), 7 September 2017
В периода 2005-2006 г. жалбоподателят е ръководител на Софийската районна прокуратура. По това време той влиза в конфликт с някои от прокурорите там, измежду които са Б.К. и Г.Ч. Жалбоподателят напуска прокуратурата през 2006 г. по собствено желание Скоро след това е назначена проверка на неговата дейност като административен ръководител. В определената за това комисия са включени и Б.К. и Г.Ч. На 12 октомври 2006 г. националният ежедневник „Труд“ публикува интервю с жалбоподателя, в което той заявява, че цял живот се е борил с престъпността, опитал се е да победи мафията в прокуратурата и се е провалил, поради което и понася последиците – да бъде проверяван точно от тези прокурори, които са се противопоставили на неговите методи на работа, чрез които се е повишила ефективността на дейността на прокуратурата.
През 2007 г. по тъжба на Б.К. и Г.Ч. е образувано частно наказателно производство срещу жалбоподателя за обида на осн. чл. 148, ал. 1 във вр. с чл. 146 от НК. Районният съд оправдава жалбоподателя, но Пловдивският окръжен съд (подсъдността на делото е определена в този съдебен район) намира, че жалбоподателят е извършил инкриминираното деяние. Жалбоподателят е освободен от наказателна отговорност, но му е наложена административна санкция глоба в размер на 1000 лв и е осъден да заплати като обезщетение за неимуществени вреди на всеки един от тъжителите по 5 000 лв. През 2008 г. жалбоподателят заплаща общо 14 826 лв(включващи и лихвите от датата на предявяване на исковите претенции).
Жалбоподателят повдига оплаквания по чл. 10, 6§1 и чл. 13. Съдът приема, че в случая е подходящо да разгледа оплакванията само в светлината на чл. 10.
Съдът в решението си отбелязва, че централният въпрос, който се поставя в настоящия случай, е да се установи дали намесата в свободата на изразяване, която е била предвидена в закона, „е необходима в едно демократично общество“ – т.е. дали тя е съответствала на належаща обществена нужда, дали е пропорционална на преследваната легитимна цел и дали основанията, посочени от националните органи са били уместни и достатъчни(Janowski v. Poland [GC], no. 25716/94, § 30, ECHR 1999‑I).
Що се отнася до границите на приемливата критика, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото на частните лица. Разбира се, че един държавен служител има право на защита на репутацията си, но изискванията на тази защита трябва да бъдат противопоставени на интересите от един открит дебат по политически и социални проблеми, защото ограниченията на свободата на изразяване трябвада са тълкувани по един ограничителен начин. (Janowski, cited above, § 33, and Nikula v. Finland, no. 31611/96, § 48, ECHR 2002‑II)
Европейският съд констатира, че жалбоподателят е наказан заради няколко фрази, изречени от него в интервюто му, които фигурират в тъжбата на частните тъжители: „Опитвах се да победя мафията в прокуратурата“; „Най-нездравите елементи в прокуратурата„; „Много парчета боклук излязоха на повърхността … сега ме смазаха„, „прокурор Рушветчийски“. Според Пловдивския окръжен съд, който осъжда жалбоподателя, тези изрази са навредили на честта и достойнството на Б.К. и Г. К. и са провокирали в тях „чувство на унижение“. Европейският съд обаче отбелязва, че окръжният съд, съсредоточен върху спорните изрази, е изгубил от поглед общото съдържание на интервюто на жалбоподателя. Тези реплики са били изречени, докато той е обсъждал предполагаемата корупция в прокуратурата и усилията от негова страна да се бори с нея. Той обсъжда наред с това работата на прокуратурата, която е ръководил, методите, които е въвел, увеличената ефективност на службата, както и проблемите, с които се е сблъскал, и ревизията на работата му, извършена от комисия, включващо прокурори, с които е бил в конфликт, като Б.К. и Г. К. Съдът отбелязва, че действително жалбоподателят е използвал твърде „агресивни“ думи и езикът е бил „неприятен“, както и че е назовал и критикувал някои от опонентите си. Независимо от това, Съдът счита, че като цяло интервюто му е част от дебат по въпроси от значителен обществен интерес и не е представлявало, както твърди правителството, безсмислена обида срещу частните тъжители. Затова изявленията на жалбоподателя по принцип изискват висока степен на защита съгласно член 10 от Конвенцията (Steel and Morris v. the UnitedKingdom, no. 68416/01, § 88, ECHR 2005-II).
Според Европейския съд Окръжният съд не е преценил твърдяната тежест на поведението му във връзка с неговото право на свобода на изразяване и не е посочил конкретни причини, сочещи необходимостта от налагане на санкция. Той не е направил опит да обясни факта, че оспорваните твърдения са били главно насочени към дебат със значителен обществен интерес. Не е взел предвид , че по отношение на държавните служители, включително прокурорите, границите на приемливите критики трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните лица, вместо да прилага вътрешното право, което третира служебнното положение на жертвата на предполагаема обида като автоматично утежняващо обстоятелство ( например Bozhkov v. Bulgaria (no. 3316/04, § 44, 19 April 2011).
Освен това, националните съдилища не преценяват дали оспорваните изявления представляват оценъчни съждения и дали са налице достатъчно „фактически основания“ за такива преценки (вж. например Morice v. France [GC], no. 29369/10, §§ 155‑157, ECHR 2015) .
Съдът отбелязва наред с това, че няколко дни след публикуването на обжалваното интервю на жалбоподателя същият вестник публикува позицията на B.K. и Г. К., които упражняват правото си на отговор.
На последно място, в решението е отбелязано, че жалбоподателят е бил осъден да заплати една немалка сума като глоба и обезщетение за неимуществени вреди. Макар и той да не е посочил как това се е отразило на финансовото му състояние, според Европейския съд тази непропорционална санкция му е била наложена без достатъчна обосновка или подходящ анализ на различните интереси, за които става въпрос.
Горепосочените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че намесата в правото на жалбоподателя на свобода на изразяване не е била пропорционална на преследваните законни цели и следователно не е „необходима в едно демократично общество“, както се изисква от член 10 от конвенцията.
Европейският съд присъжда на жалбоподателя обезщетение за имуществени вреди в размера, в който той е бил осъден да заплати като санкция и обезщетение на частните тъжители. Той намира, че установеното нарушение на чл. 10 от Конвенцията е достатъчно за причинените му неимуществени вреди.
