Konstantin Popov v. Bulgaria (Application no. 15035/03), 25 june 2009
Най-малко три писма (от 4 февруари, 28 февруари и 7 април 2003 г. ), които жалбоподателят е изпратил до своя защитник относно множеството си присъди, очакваната кумулативна присъда и искането си да бъде освободен под гаранция, са отворени и евентуално прочетени от администрацията на затвора. Практиката на отваряне на такива писма се признава в писмо на администрацията до адвоката на жалбоподателя. При тези обстоятелства Съдът намира, че е налице намеса в правото на жалбоподателя на неприкосновеност на тайната на кореспонденцията му по чл. 8 от Конвенцията.
Съдът не намира за необходимо да определя дали намесата е „в случаите, предвидени в закона”, тъй като счита, че тя е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията в други отношения (вж. Петров срещу България, № 15197/02 г., 22 май 2008 г., § 41). Що се отнася до изискването намесата да е „необходима в едно демократично общество” за постигането на законна цел, Съдът отбелязва, че жалбоподателят е адресирал въпросните писма до адвоката си и ги е предал на администрацията на затвора в пликове. При тези обстоятелства обяснението на администрацията, че трябва да отвори писмата и да провери дали наистина са адресирани до адвоката, е неубедително. То не се основава на какъвто и да било факт и очевидно не се отнася до конкретно подозрение, а касае общата хипотетична възможност за злоупотреба, която администрацията на затвора разглежда като достатъчна, за да оправдае политиката на системен контрол. В действителност цялата входяща и изходяща кореспонденция на лишените от свобода, включително и тази с техните адвокати, е обект на проверка съгласно чл. 33 от Закона за изпълнение на наказанията. Това системно следене на кореспонденцията на лишените от свобода от властите в България, както Съдът вече е установил, е в нарушение на чл. 8 (вж. Петров, цитирано по-горе §§ 43 – 45, и Бочев срещу България, № 73481/01, §§ 94 – 98, 13 ноември 2008 г.). Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело.
Съдът не намира нарушение на чл. 13 от Конвенцията, както и по делото Петров срещу България, тъй като следенето на кореспонденцията на жалбоподателя не е резултат от индивидуално решение на администрацията на затвора или друг орган, а директно произтича от прилагането на съответното законодателство, и чл. 13 не гарантира правно средство за защита, позволяващо първичното законодателство на договарящата държава да бъде оспорено пред национален орган на основание, че е в противоречие с Конвенцията (Петров, цитирано по-горе, § 65).
