Krasteva and Others v. Bulgaria (Application no. 5334/11), 1 June 2017
Жалбата е свързана с проблемите, възникнали при прилагането на ЗСПЗЗ във връзка със земеделската реституция и конкуренцията на правото на собственост, която възниква между различните категории собственици.
Жалбата е подадена от четири жалбоподателки от гр. София. Втората и предшествениците на другите три през 1968 г. купуват от тогавашно ТКЗС 953 кв.м., находящи се в района на настоящата столична Община Витоша. Те упражняват необезпокоявано правото си на собственост повече от 30 години – до 2002 г. На 10 май 2002 г. наследници на някогашен собственик, чиито земи са били включени в ТКЗС през 1945 г., предявяват срещу жалбоподателките ревандикационен иск. Те претендират, че имотът им е възстановен от поземлената комисия на 27.12.1999 г. и твърдят, че на основание чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ (съгласно който на възстановяване подлежат и тези земи, които са били продадени от ТКЗС или ДЗС на трети лица). В първоинсатнционното производство СРС отхвърля исковата претенция, но следващите две инстанции – СГС и ВКС в своите решения приемат, че решението на поземлената комисия е било достатъчно, за да признае ищците като собственици. СГС приема, че при наличието на два титула за собственост, с каквито разполага всяка една от страните чл. 10, ал. 13 дава предимство на бившите собственици. Решението на въззивната инстанция от 5 ноември 2009 г. е оставено в сила от ВКС на 18 юни 2010 г. Скоро след това жалбоподателките предават владението на наследниците на някогашните собственици.
Пред Съда те повдигат оплакване, че са били несправедливо лишени от собственост без да получат каквото и да било обезщетение.
Съдът посочва, че това дело е подобно на делото Tomov and Nikolova и използва същия стандарт и аргументи, които е приложил там. Той най-напред констатира, че е налице намеса от страна на държавата в правото на собственост на жалбоподателките. Съдът заключава, че те са били лишени от тяхната собственост по смисъла на второто изречение на чл. 1 от Протокол 1. За да бъде такова лишаване оправдано, то трябва да бъде законосъобразно, да е в интерес на обществото и да постига справедлив баланс между интересите на общността и на отделния индивид.
Според Съда намесата в правото на собственост на жалбоподателите не може да се разглежда като попадащо в обхвата на легитимните цели, тъй като тя представлява значително отклонение от своя преходен характер, както вече е установил това в случаите Tsonkovi v. Bulgaria, no. 27213/04, §§ 23-26, 2 July 2009; и Georgieva and Mukareva v. Bulgaria, no. 3413/05, 2 September 2010,§ 37-38.
Освен това, той констатира, че за разлика от реституционния закон ЗВСОНИ, по закона за земеделска реституция не е предвиден никакъв краен срок, в който наследниците на някогашните собственици могат да оспорят титула на собственост на следващите приобретатели. Съдът е удивен и от факта, че за разлика от другия закон, тук въобще не подлежи на изследване въпросът относно добросъвестността на лицата . Чл. 10, ал. 13 автоматично унищожава правнаат сила на договори, сключени преди много години без оглед на това дали имат или не някакъв порок.(§26)
Съдът достига до заключението, че отнемането на собствеността на жалбоподателите е нарушило принципа на правната сигурност, поради което мярката не попада в приложното поле на легитимните цели, каквито са възстановяване на справедливостта и върховенството на закона.
Той отбелязва, че в случаите от групата Великови, по които е достигнал до същия извод, е постановявал, че на жалбоподателите следва да бъде предоставена компенсация, основаваща се на пазарната стойност на загубените от тях имоти. Наред с това болшинството от тези жалбоподатели по принцип са имали достъп до схемите за обезщетение, предвидени в самия закон ЗВСОНИ
Съдът констатира, че законодателството, приложимо в настоящия случай, не съдържа разпоредби относно обезщетяването на лица, попаднали в ситуацията на жалбоподателите. За него това означава, че лишаването на жалбоподателите от собственост, в нарушение на принципа на правната сигурност и без никаква компенсация, е непропорционална мярка. Така той достига до извода, че е допуснато нарушение на чл. 1 от протокол 1.
Доколкото в случая не е възможно да се възстанови ситуацията в предишния си вид преди нарушението и restitutio in integrum е невъзможно, съдът присъжда на жалбоподателките обезщетение в размер на пазарната стойност на имота им, както и обезщетение за пропуснати ползи и за неимуществени вреди.
Преди постановяване на решението Съдът е поискал информация от правителството колко подобни случая са висящи или разгледани от българските съдилища. Според получената информация за периода 2010-2014 г. и то не от всички районни съдилища, между 30 и 50 подобни дела по чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ са били разгледани.(§20) Поради което Съдът намира за необходимо да се произнесе и по чл. 46 от Конвеницята, като препоръча на Правителството освен индивидуалните мерки да предприеме и такива от общ характер. Още повече, че няма краен период, в който могат да се предявяват такива искове и собствениците на земя , признати за такива по ЗСПЗЗ могат по всяко време да се позоват на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. За да подпомогне правителство при изпълнение на задълженията му по член 46 § 1 от Конвенцията, Съдът изразява становището, че общите мерки, взети при изпълнението на неговото решение по това дело, трябва да включват въвеждането във вътрешното право на обезщетение, което може да гарантира, че лицата, които са загубили собствеността си на основание член 10, ал. 13, могат да получат компенсация, която да съответства на пазарната стойност на отнетия имот.
