O.D. c. Bulgarie (Requête no 34016/18),10 octobre 2019
Случаят е свързан с издадена заповед за експулсиране на бивш сирийски войник поради преценката на българските власти, че той представлява заплаха за националната сигурност.
През 2011 г. жалбоподателят е призован на редовна военна служба в сирийската армия, където преминава специално обучение да си служи с ракети и като снайперист . Той твърди, че след отказ да изпълни заповед на свой командир за стрелба по превозно средство през 2012 г. дезертира от редовната армия и се присъединява към свободната сирийска армия за девет месеца. През 2013 г. напуска Сирия, заминава за Турция, откъдето преминава нелегално в България. При опита му да пресече българо-румънската граница е задържан, след което е осъден на осн. чл.279 от НК на седем месеца лишаване от свобода условно.
През август същата година той депозира молба да му бъде предоставен статут на бежанец. Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ спира процедурата по предоставяне на статут през май 2014 г. с мотива, че той не се е явил на определената дата за среща през април. През октомври 2014 г. преписката окончателно е приключена със заповед, в която е отхвърлена молбата му за получаване на статут на бежанец, тъй като жалбоподателят не се е отишъл след това, за да даде обяснение какво му е попречило да се яви в Агенцията. Със заповед от 6 ноември 2013 г. ДАНС разпорежда експулсирането му и забраната да пребивава на територията на страната в следващите 10 години. Двете заповеди са връчени на лицето на 19 ноември 2013 г., когато то е задържано и настанено в център за временно настаняване на бежанци.
Жалбоподателят ги обжалва пред Върховния административен съд /ВАС/, но жалбите му са оставени без уважение. ВАС анализира подробно ситуацията на жалбоподателя и намира, че той представлява заплаха за националната сигурност, като излага конкретни мотиви. Що се отнася до съществуващия риск за живота на самия жалбоподател, ако се върне в Сирия, съдът признава, че ситуацията там е нестабилна и сериозна, но намира, че няма доказателства, че той би бил подложен на малтретиране, ако бъде върнат в родината си.
Жалбоподателят депозира втора молба за предоставяне на хуманитарен статут, която е отхвърлена от ДАБ и заповедта е оставена в сила от ВАС с окончателно решение от януари 2018 г. По искане на жалбоподателя Съдът постановява привременни мерки на осн. чл. 39 от Конвенцията – той да не бъде експулсиран докато продължава производството пред Европейския съд.
Съдът преценява, че е подходящо да разгледа жалбата едновременно в светлината на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, тъй като тези два текста в случая се сливат (K.A.B. c. Suède, no 886/11, § 67, 5 septembre 2013) Той изрично припомня, че ясно осъзнава степента на опасността, която тероризмът представлява за обществото и значимостта на проблемите, свързани с борбата с него. Освен това подчертава, че е добре запознат с огромните трудности, с които днес се сблъскват държавите при защитата на своите граждани от терористично насилие.(§45)
В същото време Съдът припомня своята ясно установена позиция, че защитата, предоставена от член 3 от Конвенцията, е абсолютна и случаите на принудително експулсиране биха противоречали на Конвенцията, ако съществува реален риск, основан на сериозни и доказани причини лицето да бъде положено на третиране, противоречащо на чл. 3 в държавата по местоназначението му. (Saadi c. Italie [GC], no 37201/06, §§ 140-141, CEDH 2008, et Auad c. Bulgarie, no 46390/10, 11 octobre 2011,§95). Той подчертата, че принципният въпрос, на който следва да бъде даден отговор в настоящия случай е не дали лицето представлява заплаха за националната сигурност, а дали е доказано, че има съществени основания да се смята, че жалбоподателят ще бъде застрашен от малтретиране или смърт, ако заповедта за експулсиране бъде изпълнена .(§47)
В светлината на горепосочените принципи Съдът разглежда настоящата жалба.
В своето решение той анализира два аспекта – общата ситуация в Сирия и индивидуалното положение на жалбоподателя. Относно първия аспект той се позовава на редица доклади, изготвени от Върховния комисариат за бежанците през 2016, 2017, както и на доклада на Независимата анкетна комисия за Сирия от януари 2019, представен в Комитета по правата на човека на ООН през март 2019 г.( §§ 21-24).Съдът отбелязва, че сигурността и хуманитарната ситуация, както и естеството и обхватът на военните действия в Сирия са претърпяли драстично влошаване през периода между пристигането на жалбоподателя в България през юни 2013 г. и окончателното решение, потвърждаващо заповедта експулсиране през август 2014 г., както и в следващите години до повторния отказ да бъде предоставен хуманитарен статут на лицето. Освен това тази ситуация изглежда продължава и до днес. Въпреки всеобщия спад на военните действия, страните в конфликта продължават интензивни бойни действия и се включват в тях безразборно, включително срещу гражданското население и гражданската инфраструктура, като се извършват грабежи и преследвания. Освен това са осъществени произволни масови арести и задържания наскоро, в началото на 2019 г., близо до Хомс, родния град на жалбоподателя.
На самостоятелна преценка е подложен и индивидуалния риск, на който жалбоподателят би бил изложен, ако се върне в Сирия. Съдът отбелязва, че страховете на лицето са свързани с факта, че може да бъде подложено на малтретиране поради това, че е дезертирало от армията. Той констатира, че както националният съд, така и Правителството не са подложили на съмнение тези твърдения. Същевременно, позовавайки се на докладите, цитирани в решението (§§21-24), той отбелязва, че по отношение на дезертьорите от армията е установено, че те са подложени на екзекуция, произволно задържане, изтезания и нечовешко отнасяне
Съдът въз основа на цялостния анализ заключава, че връщането на жалбоподателя от България в Сирия въз основа на заповедта за експулсиране от 6 ноември 2013 г., потвърдена от Върховния административен съд на 6 август 2014 г., ако бъде приведена в изпълнение, ще доведе до нарушение на членове 2 и 3 от Конвенцията.
Съдът намира също, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита.
Той посочва, че ефективността на едно средство при ситуацията, която е обект на анализ, съдържа два елемента. Тя най-напред изисква императивно осъществяването на внимателен, независим и прецизен контрол по отношение на всяко едно оплакване, свързано с мотиви, основаващи се на риск от третиране, противоречащо на чл. 3. При това тази преценка следва да елиминира всякакви съображения, свързани с националната сигурност, нито дали заинтересованото лице е успяло да докаже реалната опасност от съществуващата заплаха по отношение на него в държавата, където то ще бъде експулсирано. Второто изискване е свързано с преценката дали заинтересованите разполагат със средство, имащо пълен суспензивен ефект. Противно на тезата на Правителството Съдът отбелязва, че тук въпросът въобще не се поставя на плоскостта на пропорционалността както е при преценката за нарушение на чл. 8.
Съдът отбелязва, че Върховният административен съд е анализирал заповедта на ДАНС единствено от гледна точка на заплахата за националната сигурност. Той въобще не е анализирал предмета на жалбата от гледна точка на риска, посочен от жалбоподателя, като се е ограничи да посочи, че заплахите, на които се позовава и търсеното от него право за защита са били неясни. Така той не е направил преценка на общата ситуация в Сирия. Съдът констатира наред с това, че след постановеното от него решение по делото Auad българското законодателство не е било променено.
Колкото до процедурата за кандидатстване за хуманитарен статут или статут на бежанец, Съдът отбелязва, че в случай на благоприятен резултат за жалбоподателя, той би бил защитен срещу възможно експулсиране. Тази процедура обаче не е била предназначена да контролира законността на заповедта за експулсиране или нейното действие в контекста на оплакванията по членове 2 и 3 от Конвенция. Във всеки случай Върховният административен съд, като отбелязва наличието на сериозна ситуация в Сирия, прилага националното законодателство, според което аргументът свързан със заплахата за националната сигурност надделява над наличието на рискова ситуация в държавата по местоназначение, за да обоснове решението си за отказ за предоставяне на какъвто и да било статут. Следователно това средство не е било от естество да реши въпроса за риска.
Освен това правителството не се позовава на други средства за защита, които са налични съгласно българското законодателство.
Освен наличието на нарушение по чл. 13 Съдът се произнася и по отношение на привременната мярка по чл. 39, като посочва, че тя следва да остане в сила поне до влизането в сила на това решение или до постановяването на ново от негова страна.
