Начало > Европейска конвенция за защита правата на човека, информация, Чл. 1 от Протокол 1 - защита на собствеността > Обърканият модел на българската земеделска реституция и отраженията му в практиката на Европейския съд

Обърканият модел на българската земеделска реституция и отраженията му в практиката на Европейския съд

На 12 декември 2019 г. Европейският съд постанови поредното си решение, свързано с продължителността на процедурата по реституция на земеделски земи. Жалбата по делото Zikatanova and Others v. Bulgaria (Application no. 45806/11) вероятно бележи своеобразен „рекорд“ по многобройността на жалбоподателите си. В решението си Съдът потвърждава констатации и изводи, направени в предходни решения, които за пореден път открояват редица проблеми на недообмисления модел на земеделската реституция, заложени в самия закон.

Фактите

Жалбоподатели са 147 български граждани, родени между 1921 и 1987 г., които живеят или са живели в София или в близост до столицата. Наследодателите на жалбоподателите са притежавали земи в един от районите на столицата – Враждебна. През 1950 г. те са включени в образуваното ТКЗС, а 10 години по-късно  държавата отчуждава тези имоти, предоставяйки ги за нуждите на Министерството на образованието  за създаване на опитно  поле за студенти и стажанти по агробиология. След   приемането на  Закона за собствеността и ползването на земеделските земи през 1991 г. жалбоподателите депозират заявления пред позимлената комисия за възстановяване на земите, принадлежали преди кооперирането  на техните наследодатели. След различни процедури  и решения относно тези земи, включително действия за евентуална реституция, областният управител на София ги обявява за публична държавна собственост.  Повече от отделните реституционни производства, образувани от жалбоподателите, все още продължават. Някои от решенията, постановени в рамките на тези процедури през 90-те и 2000-та години, признават правото на възстановяване на собствеността, но отказват реституция   на земя в реални граници и  вместо това  присъждат обезщетение под формата на компенсаторни бонове. Отделни жалбоподатели са успели да възстановят земите си.

Оплакванията

Жалбоподателите повдигат две оплаквания: а/ че не са им били възстановени земеделските земи в реални граници и б/ че са били поставени за твърде дълъг период в продължителна несигурност във връзка с техните претенции за възстановяване на земеделските им имоти.

Преценката на Съда

Във връзка с оплакването на жалбоподателите за невъзможността им да си възстановят земите, принадлежали на техните наследодатели в реални граници или съгласно приетия план за земеразделяне  Европейският съд намира, че то е недопустимо или поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, или поради несъвместимостта му„ratione materiae“. По-конкретно той приема, че жалбоподателите не са имали „легитимно очакване“, а оттам – и собственост по смисъла на неговата практика по чл. 1 от Протокол 1, тъй като макар и различните административни органи (по-специално Министерството на земеделието) да им е давало указания какви документи допълнително да представят и че дори реституцията по принцип да е възможна, тези актове не са обвързващи и противопоставими на  на трети лица, които са имали претенции към същите имоти. В този смисъл жалбоподателите са имали по-скоро надежди, че могат да си  възстановят земите, но те не представляват  „легитимно очакване“(§ 99). Ето защо техните случаи се различават от тези на Mutishev and Others v. Bulgaria (no. 18967/03, 3 December 2009), и  Hadzhigeorgievi v. Bulgaria (no. 41064/05, 16 July 2013).

Колкото до оплакването за прекомерната продължителност на самата процедура по реституция Съдът обявява за недопустими част от жалбите (14 от тях), депозирани извън сроковете на Конвенцията. По отношение на останалите жалбоподатели той отбелязва, че независимо, че е установил недопустимост „ratione materiae“ във връзка с невъзможността те да си възстановят имотите в реални граници, тук разглежданото право е съвсем различно. Става дума за продължителността на реституционното производство и неспособността на властите да приключат тези производства по какъвто и да е начин, включително чрез присъждане на обезщетение. Жалбата не се отнася само до въпроса за възстановяване в натура, искането е по-общо. Както е регламентирано в  ЗСПЗЗ , той предвижда или  възстановяване на имотите в реални граници (или чрез план за земеразделяне), или предоставяне на обезщетение. Това по-общо право, което  не се оспорва от националните органи и те  все още са задължени да го удовлетворят, представлява „легитимно очакване“, което задейства защитата на член 1 от Протокол № 1.(§112)

Съдът отбелязва, че нито едно производство, образувано от жалбоподателите, не е приключило (с изключение на онези, чиито оплаквания са заличени от списъка или са признати за недопустими ). В някои от случаите не е взето решение дали жалбоподателите имат право на реституция в натура или на обезщетение (напр. случаите на жалбоподатели № 10-13, 15-25, 34, 37, 44- 67, 83-89, 103-16, 121-30 и 147), а в други, въпреки че окончателно е установено, че жалбоподателите ще получат обезщетение, такова   няма         (напр. жалбоподатели № 32-33, 38-43, 117-20 и 140-46 ).Съдът преценява, че   периодите, които трябва да се вземат предвид, са  между осем и двадесет и четири години.

Жалбоподателите твърдят, че властите са отговорни да завършат процедурите своевременно   и Съдът не вижда причина да достигне до друг извод, още повече, че вече се е произнасял в редица предходни решения в този смисъл. (напр. Sivova and Koleva v. Bulgaria, no. 30383/03, § 116, 15 November 2011, and Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 78, 28 May 2013120. Съдът заключава, че забавянето на процедурите за реституция се дължи на властите. Поради горепосочените причини той установява освен това, че забавянията са неоснователни, дори ако се има предвид неоспоримата сложност на процеса на реституция и необходимостта националните органи да отговарят на интересите на много заинтересовани страни (виж в този см. Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, § 144, 3 December 2009, and Lyubomir Popov v. Bulgaria, no. 69855/01, § 122, 7 January 2010).

Съдът отбелязва, че в многобройни предишни дела срещу България, е приемал, че продължителните необосновани забавяния в процедурите за реституция, съчетани с продължителна несигурност, са довели до нарушаване на член 1 от Протокол № 1 (напр. Sivova and Koleva, Lyubomir Popov and Vasilev and Doycheva, all cited above; Popov and Chonin v. Bulgaria, no. 36094/08, 17 February 2015; Kamenova v. Bulgaria [Committee], no. 61731/11, 16 May 2019). Той не вижда причина да достигне до различно заключение в разглеждания случай.

Поради това Европейският съд постановява, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1, във връзка с оплакването на   жалбоподателите за продължителността на процедурите по реституция.

Той присъжда обезщетения за причинените им неимуществени вреди, които варират между 1500 и 3000 евро. Като се вземе предвид броят на всички жалбоподатели, общата сума на обезщетението е доста внушителна и тя ще бъде платена отново от нас, българските данъкоплатци, а не от виновните политици и чиновници.

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks