Raza v. Bulgaria (Application no. 31465/08), 11 février 2010
Жалбоподателят, пакистански гражданин, пристига в България през 1998 г. През 2003 г. се жени за българска гражданка(втората жалбоподателка) и получава статут на временно пребиваващ. Научава български език и започва дребен бизнес с електронни устройства. От момента на пристигането си тук той не е напускал страната и срещу него не е било повдигано обвинение в извършването на никакво престъпление.
На 06.12.2005 г. е издадена заповед за експулсирането му, в която е разпоредена и забрана да влиза и пребивава на територията на Република България в продължение на 10 години с оглед на мотивите, посочени в Предложение №. M- 2922/24.11.2005 и на факта, че присъствието му в страната, представлява сериозна заплаха за националната сигурност. В заповедта е посочено само правното основание – чл. 42 от Закона за чужденците в Република България от 1998г., но липсват каквито и да било фактически основания, тъй като в чл. 46, ал.(3) от закона е регламентирано, че не следва да се съдържат мотиви. С нея е разпоредено и че до привеждането й в изпълнение жалбоподателят следва да бъде задържан в Център за пребиваване на чужденци, както и че тя подлежи на обжалване само по административен ред пред министъра на вътрешните работи.На жалбоподателя не е връчено копие от тази заповед и той научава за нея на 18 януари 2006 г., след като е задържан. Жалбата му до министъра е оставена без уважение с мотива, че имало информация за участието на жалбоподателя в трафик на хора и при наличието на опасност за националната сигурност никакви външни фактори не следва да бъдат вземани под внимание.
На 30 декември 2005 г. Директорът на Дирекция „Миграция“ в МВР издава заповед жалбоподателят да бъде настанен в ДВНЧ до изпълнението на заповедта за експулсирането му. В нея е посочено, че тя подлежи на съдебен контрол.Същия ден жалбоподателят е задържан. Заповедта е обжалвана пред СГС, който със свое решение от 22.05.2007 г. я отменя, като намира, че е неоправдано толкова продължително задържане на лицето. След жалба ВАС обезсилва решението, намирайки, че тази заповед не е самостоятелен административен акт, тъй като тя е част от процедурата по експулсиране на лицето, поради което не подлежи на съдебен контрол.
На 16 януари 2008 г. жалбоподателите обжалват пред съд акта на имиграционните власти от 28-ми декември 2007 г. ,с който е отхвърлена молбата за освобождаване на г-н Раза. На 7 май 2008 г. Софийският административен съд обявява жалбата на г-жа Раза за недопустима, тъй като тя не е пряко засегната от въпросната заповед, но намира жалбата на г-н Раза за допустима и основателна. Съдът отбелязва, че имиграционните власти са изпратили до Консулския отдел на Министерството на външните работи три писма с молба за съдействие в процеса на снабдяване на г-н Раза с документ за пътуване, на които не е получен отговор. По-нататък съдът заявява, че предвид трудностите при осъществяване на експулсирането, властите би трябвало отново да преценят дали задържането на г-н Раза продължава да бъде оправдано или не. Във всички случаи едно задържане за повече от 6 месеца е в нарушение на чл. 5,§1(f). Той е освободен на 15 юли 2008 г., но е задължен да се явява всеки ден в най-близкото управление на МВР, по неговото местоживеене. Поради технически затруднения, свързани с издаването на валиден документ за самоличност, изпълнението на заповедта за експулсиране е спряно. На 8-ми август 2008 г г-н Раза отправя молба до директора на агенция „Национална сигурност” да преразгледа заповедта за неговото експулсиране. На 4 септември 2008 искането му е отхвърлено с мотива, че заповедта е окончателна. Към датата на постановяване на решението на Европейския съд жалбоподателят очаква своето експулсиране, което се бави единствено поради факта, че той не разполага с необходимите документи за връщане в Пакистан.
Съдът констатира, че лишаването от свобода на г-н Раза попада в приложното поле на член 5 § 1 (f), тъй като той е бил задържан с цел да бъде депортиран от България. Г-н Раза престоява в Дома за пребиваване на чужденци от 30 декември 2005 г. до 15 юли 2008 . През този период неговото депортиране очевидно бива възпирано единствено от липсата на документ за пътуване, който да му позволи да влезе отново в Пакистан. Наистина българските власти не биха могли да наложат със сила издаването на такъв документ, но нищо не показва, че те енергично са положили усилия по този въпрос или че са се опитали да влязат в преговори с пакистанските власти за да улеснят неговото издаване. Наред с това след освобождаването му на 15 юли 2008 на г-н Раза е наложена мярката задължително явяване на редовни интервали от време в полицейското управление по местопребиваване . Това показва че властите, освен проточилото се задържане на жалбоподателя, са имали на разположение и други мерки, с които да осигурят изпълнението на заповедта за неговото експулсиране. И на последно място, Съдът отбелязва, че след събитията, разглеждани в конкретното дело, българското законодателство е променено в съответствие с неотдавнашната Директива 2008/115/ЕC на Европейския Съюз, относно общите стандарти и процедури в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни и в настоящия момент предвижда, че в ситуации, сходни с тази на г-н Раза, когато депортирането е възпрепятствано от непредставянето от трета страна на необходимите пътни документи, задържането не може да надвишава осемнадесет месеца. Въз основа на тези аргументи Съдът установява нарушение на чл. 5§1f поради задържането на жалбоподателя в продължение на 18 месеца преди да бъде експулсиран от територията на страната.
Във връзка с възможността за обжалване на заповедта за задържането на жалбоподателя Съдът констатира, че СГС е разгледал жалбата по същество и е отменил този административен акт. Но Върховният административен съд е постановил, в отклонение от по-раншната си процесуална практика, че заповеди за задържане преди депортираните не подлежат на съдебно преразглеждане. В резултат на това жалбоподателят не е могъл да получи окончателно и задължително съдебно решение относно законосъобразността на неговото задържане. Нещо повече, въпросната съдебна процедура, отнела в случая над две години, съвсем не се оказала бърза.Съдът подлага на проверка наличието на други ефективни и бързи вътрешни средства за защита по повод задържането и констатира, че втората жалба на жалбоподателя до СГС от декември 2007 г. е била разгледана след четири месеца. Поради това Европейският съд достига съдебендо извода, че г-н Раза не е имал възможност да получи бързо съдебно преразглеждане на законосъобразността на неговото задържане, от което следва, че е налице нарушение на чл. 5 § 4 на Конвенцията.
Съдът установява нарушение и на чл. 8, както и на чл 13 във вр. с чл. 8 от Европейската конвенция.
