Решението на ЕСПЧ по жалбата на Миню Стайков

На 8 юни 2021 г. Европейският съд постанови решението си по делото Стайков (жалба № 16282/20). То е класифицирано във второ ниво по важност и е  разгледано с приоритет.

Жалбата е свързана с прекомерната продължителност на  задържането под стража на г-н Миньо Стайков    по повод  на две досъдебни производства, по които той е привлечен като обвиняем.

Фактите

По първото обвинение – за участие в организирана престъпна група /ОПГ/ за извършване на престъпления по чл. 321, ал.  2 и 3, чл. 256, ал. 1 и 2 и чл. 255, ал. 1 и 3 от НК – той е задържан на 6 септември 2018 г. с постановление на специализираната прокуратура /СП/. На 8 септември специализираният наказателен съд /СНС/ потвърждава наложената мярка за неотклонение, приемайки, че в делото се съдържат достатъчно доказателства (писмени и гласни) по повдигнатите обвинения и макар да не съществува риск, че обвиняемият може да се укрие или да възпрепятства разследването и има постоянен адрес, той би могъл да извърши нови престъпления. Определението е оставено в сила от апелативния СНС. Това производство все още е в досъдебна фаза към настоящия момент. С постановление от 5 май 2019 г. мярката за неотклонение е изменена в подписка.

Междувременноо, през октомври 2018 г.,наблюдаващият производството прокурор констатира, че в събраните към момента материали се съдържа голям обем доказателства, които сочат на извършването и на други престъпления извън повдигнатите обвинения, поради което разпорежда те да бъдат обособени в самостоятелно дело. То включва участие в ОПГ (чл. 321, ал. 2 и 3 НК) с цел заобикаляне на данъчното законодателство, извършване на документни престъпления, получаване на  кредити от фондове на ЕС или предоставени на българската държава от ЕС(чл. 248а, ал. 2 и 5 НК).   На 3 май срещу жалбоподателя и още 13 лица са повдигнати тези нови обвинения, а на 7 май СП отправя искане до СНС за одобряване на  мярка за неотклонение задържане под стража. Възраженията на защитата на жалбоподателя, че това искане е закъсняло, защото производството е започнало още през октомври 2018 г. , както и че по същество това е   заобикаляне на НПК с цел продължаване на максималния срок за задържане, не са възприети от съда.Последният не взема под внимание представените медицински документи за влошеното здравословно състояние на жалбоподателя, нито липсата на риск да се укрие, но приема, че с оглед финансовите си възможности той би могъл да повлияе върху свидетелите и да възпрепятства разследването. Определението на съд е оставено в сила от апелативния СНС. Искане за промяна на мярката за неотклонение е депозирано през октомври 2019 г., но е оставено без уважение от съда.

На 23 октомври 2019 г. прокуратурата внася обвинителен акт по това второ досъдебно производство в съда. През ноември СНС отхвърля молбата на жалбоподателя за промяна на мярката за неотклонение. Той констатира за пръв път, че няма риск жалбоподателят да се укрие, но  рискът да се отклони или укрие от правосъдието нито е отпаднал, нито е хипотетичен. Това определение е обжалвано пред апелативния СНС, който го оставя в сила но поради мотиви, противоположни на долната инстанция. Според апелативния СНС няма риск жалбоподателят да се укрие, но имало риск да извърши нови престъпления с оглед на тежестта на тези, за които е обвинен и събраните многобройни доказателства. Още седем искания за промяна на мярката за неотклонение в периода ноември 2019 – януари 2021 г. са оставени без уважение все с мотива, че съществува риск от рецидив. С определение от 1 февруари 2021 г.

Апелативният СНС отменя определението на СНС от 18 януари 2021 г., с което поредната молба на жалбоподателя е оставена без уважение. В своите мотиви той отбелязва, че продължителността на предварителното задържане по второто наказателно производство е била повече от една година и осем месеца и че следва също да се вземе предвид, че жалбоподателят е бил задържан непрекъснато преди това. Той отбелязва, че общата продължителност на лишаването от свобода на жалбоподателя е била две години и пет месеца. За съда  тази продължителност значително намалява риска от рецидив или бягство. Наред с това почти всички свидетели  вече са изслушани, което изключва опасността от натиск върху свидетелите. Съдът посочва, че удължаването на задържането би било равносилно на поставяне на жалбоподателя в ситуация на изпълнение на непостановена присъда. Поради това мярката за неотклонение задържане под стража е изменена в домашен арест.

Оплакванията

Повдигнати са оплаквания по повод прекомерната продължителност на  задържането под стража на жалбоподателя(чл. 5§3), както и че съдебният контрол върху законността и необходимостта на мярката му за неотклонение не е бил ефективен.

Наред с това той се позовава и на чл. 18 във връзка с чл. 5, твърдейки, че задържането му под стража е имало цел, която е била различна от изчерпателно изброените в цитираната норма.

Преценката по допустимостта

Възраженията на правителството за недопустимост на жалбата са анализирани прецизно от Съда в §§64-75(за злоупотреба с правото на индивидуална жалба, за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, за неприложимост на чл. 5§3 и 5§4   – ratione materiae) и са отхвърлени като неоснователни.

Преценката по основателността на жалбата

По повод оплакването по чл. 5§3 Съдът взема под внимание на първо място, че продължителността на  периода на задържане без прекъсване е от 6 септември 2018 г. до 1 февруари 2021 г. Жалбоподателят не е повдигнал оплакване по повод наложената мярка „домашен арест“. Относно оправдаността на толкова продължителен период Съдът отбелязва, че би следвало да са налице твърде солидни аргументи, които да го оправдават.Той обръща внимание, че в случая са повдигнати  тежки обвинения срещу жалбоподателя, но наличието на обосновано предположение за извършването на тежки престъпления не е само по себе си достатъчно, за да обоснове налагането на мярката за неотклонение, а е необходимо да се изложат и допълнителни аргументи. Съдът посочва, че ще извърши  преценка дали и ако е така  –  докога продължаващото задържане на жалбоподателя е престанало да бъде оправдано на „релевантни“ и „достатъчни“ основания, макар че  по принцип националният съдия е по-способен да оцени всички обстоятелства по дадено дело и да вземе всички необходими мерки – по-специално по отношение на предварителното задържане. Той подлага на анализ по отделно обосноваността на предварителното задържане в хода на досъдебното производство и на съдебната фаза като взема под внимание два основни мотива – рискът жалбоподателят да извърши ново престъпление и да окаже влияние върху свидетелите и рискът да се укрие.

По повод първия мотив в периода на досъдебната фаза  отбелязва, че с оглед тежестта на обвиненията, необходимостта от събиране на доказателства и разпит на свидетели, както и многобройността на обвиняемите, на властите им е било твърде трудно да извършат това разследване и  би могло да се предположи, че жалбоподателят би могъл да   окаже влияние върху свидетелите, още повече, че става дума за ОПГ. Ето защо Съдът достига до извода, че първоначалното задържане на жалбоподателя се е основавало на достатъчно обосновани мотиви. Но тези  обстоятелства в хода на процеса са намалявали все повече и повече, тъй като множеството свидетели са били разпитани още в хода на досъдебното производство.Съдът отбелязва, че СНС и апелативният СНС общо десет пъти са се произнасяли по мярката за неотклонение на жалбоподателя преди тя да бъде променена. Той констатира след обстоен анализ на мотивите по всяко едно произнасяне на съдиите, че е налице вътрешно противоречие и несъответствие в аргументите, въз основа на които е постановяван отказ за промяна на мярката, като някои от тях са твърде абстрактни, без конкретизация на факти и обстоятелства, които  да ги подкрепят.(§§95-101) Наред с това въобще не е взето под внимание и не е направен анализ доколко влошеното здравословно състояние би позволило на жалбоподателя да окаже влияние върху свидетелите или да възпрепятства разследването.

Колкото до втория мотив – рискът да се отклони от правосъдието, Съдът констатира и тук вътрешно несъответствие в мотивите на отделните инстанции, както и че той се появява не в началния етап на досъдебното производство, а в края му, при това в мотивите на апелативния СНС, който така обосновава необходимостта мярката за неотклонение „задържане под стража“ да бъде заменена именно с домашен арест, съпроводен с елекронно наблюдение.

Той достига до извода, че националният съд не е изложил достатъчно мотиви за заключенията си, че съществува риск жалбоподателят да извърши нови престъпления или да упражни натиск върху свидетелите, ако бъде освободен. Съдилищата са използвали „общи и абстрактни“ аргументи, за да оправдаят продължаващото задържане. Така те са възприели   стереотипен подход, вместо да се ангажират с реален анализ, който да се основава с течение на времето и в светлината на напредъка на досъдебното и съдебното разследване. Техните преценки са противоречиви относно оценката на риска от укриване и не е са   проверили дали са съществували други алтернативни средства за осигуряване на присъствието на жалбоподателя в процеса.

В заключение Съдът счита, че като не са изпълнили задължението си да се позовават на конкретни обстоятелства, свързани с риска от извършване на престъпления от жалбоподателя, от упражняване на натиск върху свидетели или укриване от правосъдието, властите са задържали жалбоподателя на базата на основанията, които, дори ако биха могли да се считат за „относими“, не са били  „достатъчни“ след първоначалния период на това задържане или поне след преминаването на делото в съдебна фаза.(§ 107).

Поради това е установено нарушение на чл. 5§3.

Колкото до оплакванията по чл. 5§4 и чл. 18 във връзка с чл. 5, Съдът намира, че няма основания да се произнася самостоятелно по тях, тъй като е подложил същите факти на анализ по чл. 5§3, както и че страните са представили едни и същи аргументи във връзка и с чл. 18.(§§113-121)

Произнасянето по чл. 41 за вреди и разноски

Съдът не присъжда никакво обезщетение на жалбоподателя, тъй като последният не е депозирал изрично искане  за присъждане на такова  в предоставения му срок.  Вместо това той е препратил към   направеното от него предложение в този смисъл в хода на предходната процедура по постигане на приятелско уреждане на спора (когато е  представил аргументирано искане по този въпрос). След изтичането на предоставения му срок, но без да поиска удължаването му преди това  или да обясни поради какви причини не го е изпратил в указаното от съда време, той допълнително изпраща писмо с формулирани претенции.

Правителството се противопоставя на исканията, позовавайки се на просрочването им.

Европейският съд отбелязва в мотивите си, че основните принципи и добре установената му практика по повод съществуването на „искане“ за справедливо обезщетение са изложени в решението му по делото  Nagmetov c. Russie ([GC], no 35589/08, §§ 57-59, 30 mars 2017). В конкретния случай в самата кореспонденция до представителя на жалбоподателя изрично е отбелязано какво се очаква от него да представи и в какви срокове. Съдът констатира, че никакво формално искане за присъждане на обезщетение не е направено в посочения от него срок.Той счита, че формулирането на желанието на един жалбоподател да получи евентуално обезщетение за имуществени вреди така, както е изразено в предложението за приятелско уреждане на спора в хода на тази процедура, не представлява „искане“ по смисъла на чл. 60 от Правилата на Съда. (§§127-131)

 

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks