Sabeva c. Bulgarie (requête n° 44290/07), 10 juin 2010
С решение от 1 ноември 2006 г. Старозагорският районен съд разпорежда жалбоподателката да бъде подложена на задължително лечение в психиатрична болница от затворен тип в Раднево за период от два месеца На 31 януари 2007 г. Старозагорският окръжен съд потвърждава решението за задържането на жалбоподателката, съгласявайки се напълно с аргументите на по-долния съд. Той установява, че експертните доклади са обективни и ясни и се основават основно на прегледите на жалбоподателката, а не на други материали. На 6 февруари 2007 г. тя е информирана, че решението за нейното задължително настаняване е окончателно. Тъй като се е страхувала, че може да бъде принудително задържана, тя отива в психиатричната болница в Раднево, за да научи кога трябва да постъпи доброволно и какви принадлежности да вземе със себе си. Дежурният лекар настоява жалбоподателката да остане в болницата. Въпреки протестите и обясненията й, че трябва да се върне в дома си, за да организира някой да се грижи за кучето й по време на нейното отсъствие, тя е задържана.
Съдът припомня, че едно лице не може да бъде считано за „невменяемо” и да бъде лишено от свобода по член 5 § 1 е), освен ако са изпълнени следните три условия: трябва да се покаже по надежден начин, че то е невменяемо, т.е. наличието на действително психично разстройство трябва да бъде установено пред компетентен орган въз основа на обективна медицинска експертиза; психичното разстройство трябва да е от вида или степента, изискващи задължително настаняване; и действието на продължаващото задължително настаняване зависи от продължителността на това разстройство задържането е такава сериозна мярка, която е оправдана само ако са били разгледани и преценени като недостатъчни други, по-малко сурови мерки за защита на лицето или обществото В настоящия случай първият въпрос е дали е надеждно доказано, че жалбоподателката страда от психично разстройство.
Вторият въпрос е дали разстройството на жалбоподателката е от вид или степен, налагащи задължително настаняване. Тук Съдът отбелязва, че макар експертите да считат, че тя не е агресивна и няма вероятност да извърши престъпление, според тях, предвид характера на нейното разстройство, тя не би се подложила на доброволно лечение, а при отсъствие на лечение има вероятност състоянието й да се влоши. Затова той достига до извода, че разстройството на жалбоподателката е от степен и вид, налагащи задължително настаняване.
Съдът не открива произволност във възприетото от националните съдилища тълкуване на нормата на чл. 155 от Закона за здравето от 2005 г.(дали позволява или не задължително настаняване на лица, представляващи риск само за себе си). Съдът е убеден, че задължителното настаняване на жалбоподателката е законосъобразно по смисъла на член 5 § 1 от Конвенцията, поради което не установява нарушение на посочената норма.
По повод оплакването по чл. 5§4 Съдът отбелязва, че този текст изисква тя да има на разположение възможност за последващо преразглеждане на продължаващото действие на нейното задържане в разумни интервали от време. Продължителността на задължителното настаняване на жалбоподателката има известно значение, тъй като в контекста на задължителното настаняване на невменяеми лица органите по Конвенцията, без да посочват точно какъв период от време може да бъде считан за „разумен интервал”, са възприели периоди до шест и девет месеца и дори година. Съдът отбелязва, че продължителността на принудителното настаняване на жалбоподателката е само два месеца. Този срок не е можело да бъде удължен без допълнителна съдебна заповед и, ако бъде удължен с над три месеца, периодично е щял да подлежи на автоматично съдебно преразглеждане, придружено от всички гаранции, които се изискват по член 5 § 4 . Поради това Съдът не установява нарушение и на чл. 5§4.
Във връзка с оплакването по чл. 5§5 Съдът напомня, че този текст гарантира право на обезщетение само на лица, които са жертва на арест или лишаване от свобода в нарушение на предходните разпоредби на член 5. Предвид констатацията, че не е имало нарушение на член 5 § 1 или на член 5 § 4, той достига до извода, че чл. 5§ 5 е неприложим.
По повод оплакването по чл. 3 за лошите материални условия в Раднево, във връзка с които жалбоподателката твърди, че третирането й е било нечовешко и унизително, Съдът намира, че то е допустимо, но неоснователно.