Slavkov and Others v. Bulgaria (Application no. 36250/12)
/решение на Комитет/
Жалбоподателите са съпрузи и дружество с ограничена отговорност, чиито съдружници са те. Жалбата е по повод прекомерната продължителност на задържането под стража на първия жалбоподател, г-н И. Славков и липсата на ефективно вътрешноправно средство за защита за получаване на обезщетение към релевантния момент. То се отнася и до замразяването на активите на тримата жалбоподатели с оглед бъдещата им конфискация като облага от престъпление.
Първият жалбоподател е задържан на 20 октомври 2008 г. по обвинение за участие в организирана престъпна група, създадена за пране на пари, сводничество, трафик на хора и наркотрафик. Той остава в ареста до 11 юли 2012 г., когато изменена мярката му за неотклонение. Към този момент наказателното производство срещу групата му е било висящо пред първоинстанционния Варненски окръжен съд /ВОС/. През периода на задържането си първият жалбоподател е подал двадесет и две молби да бъде освободен, които са били отхвърлени от окръжния и апелативния съд. В много случаи националните съдилища се позовават на тежестта на обвиненията срещу жалбоподателя, на факта, че неговата престъпна група е била добре структурирана и въоръжена и е функционирала известно време преди да бъде разбита,на ръководната му позиция в нея и наличието на „авторитет“ ” в престъпните среди. Всички тези елементи се разглеждат като оправдаващи риска жалбоподателят да извърши повторно престъпление, да се укрие или да сплаши свидетели. Националните съдилища посочват още, че наказателното производство е сложно, че заседанията се провеждат на редовни интервали и че защитата е причинила значителни забавяния. С решение от 15 януари 2013 г. окръжният съд признава първия жалбоподател и съучастниците му за виновни и го осъжда на 10 години лишаване от свобода. Той достига до извода, че тяхната престъпна група е действала между 1996 и 2008 г. Тази присъда е отменена от ВКС и производството започна отново от първа инстанция. Към май 2023 г. то все още е висящо.
Междувременно Комисията за разкриване на облаги от престъпна дейност започва производство и през декември 2008 г. подава молба за замразяване на активите на тримата жалбоподатели с оглед бъдещата им конфискация като облага от престъпление(след като първият жалбоподател бъде осъден с влязла в сила присъда). Междувременно нейното разследване показва, че през разглеждания период, между 1997 г. и 2008 г.,законните доходи на г-н Славков и съпругата му са били около четири пъти по-ниски от направените разходи от тримата жалбоподатели. Поради това Комисията заключава, че може да се предположи, че активите, притежавани от жалбоподателите по това време, а именно два апартамента във Варна, няколко коли и дялове в няколко компании, са облаги от престъпна дейност.
С решение от 13 януари 2010 г. апелативният съд замразява тези активи, с изключение на един апартамент, който не е предмет на искането за възбрана. Наложени са запори върху банковите сметки на жалбоподателите. Подадените впоследствие молби на жалбоподателите за отмяна на възбраните и запорите са оставени без уважение.
Първият жалбоподател повдига оплакване по чл. 5§3 във връзка с продължителността на задържането му и по чл. 5§5 поради липсата на възможност за обезщетение в това отношение.
Съдът отхвърля възраженията за недопустимост на жалбата от страна на Правителството поради неизчерпване на вътрешните средства за защита, тъй като възможността да се предяви иск по ЗОДОВ на основание чл. 2 е въведена едва през декември 2012 г., а мярката за неотклонение на жалбоподателя е била изменена през юли 2012 г. (т.е. той не е можел да се възползва от това средство за защита).
Колкото до възражението, че не всички откази за промяна на мярката са били обжалвани, Съдът отбелязва, че по-голямата част от тях са били оспорени и всеки път са били потвърждавани от апелативния съд. Поради това Съдът не може да заключи, че жалбоподателят не е използвал по подходящ начин възможността съгласно вътрешното законодателство да поиска освобождаване. Той се позовава на решението си по делото Bielski v. Poland and Germany (no. 18120/03, § 33, 3 May 2011).
По съществото на спора Съдът отбелязва, че задържането на жалбоподателя под стража е три години, осем месеца и двадесет и един дни. Националните съдилища оправдават тази продължителност с редица основания, посочени по-горе. Въпреки че те са безспорно „релевантни“ и Съдът не вижда причина да се съмнява, че наказателното дело срещу жалбоподателя е сложно, той не е убеден, че са „достатъчни“, за да оправдаят такова продължително задържане под стража при обстоятелства които, макар и да изглеждат трудни, не са изключителни.
Съдът заключава, че продължителността на задържането на първия жалбоподател е била прекомерна, поради което установява нарушение на чл.5 § 3 от Конвенцията.
Що се отнася до оплакването му по чл. 5 § 5, Съдът се позовава на констатацията си по делото Stanev v. Bulgaria [GC] (no. 36760/06, § 184, ECHR 2012), и приема, че жалбоподателят не е имал на свое разположение ефективно средство за защита, за да търси обезщетение за нарушението на правата му по член 5 § 3. Ето защо установява нарушение и на чл. 5§5 и му присъжда обезщетение.
Оплакването по чл. 1 от Протокол 1 е прието за явно необосновано.