Stoykov v. Bulgaria(Application no. 32723/12), 27 February 2020
През февруари 2009 г. в Стара Загора е образувано досъдебно производство за извършен грабеж от три лица, при който е отнето голямо количество пари и ценности от касата на едно търговско дружество. На 26.02.2009 г. три разследващи екипа задържат три заподозрени лица в техните жилища. Упражненото насилие върху жалбоподателя, в резултат на което са изтръгнатите от него самопризнания и неефективността на разследването, са предмет на решението на Европейския съд в жалбата Stoykov c. Bulgarie, (no 38152/11, 6 octobre 2015). По-късно същия ден срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение за грабеж в съучастие. Разпитан пред съдия, той прави самопризнания относно предварителната подготовка и извършването на престъплението от страна на тримата. Протичането на наказателния процес е описано подробно в решението на Съда по делото Kormev c. Bulgarie (Requête no 39014/12, 5 octobre 2017).
По-специално по време на процеса жалбоподателят оттегля признанието си, посочвайки, че е бил принуден от полицията да го направи. Позицията на защитата след това е била, че той не е виновен.
С решение от 15 май 2010 г. Окръжният съд в Стара Загора осъжда жалбоподателя за квалифициран грабеж и незаконно притежание на огнестрелно оръжие на шестнадесет и половина години лишаване от свобода. Съдът се позовава на множеството събрани доказателства, но и на самопризнанието на жалбоподателя, тъй като приема, че не било установено без съмнение, че жалбоподателят е бил малтретиран по време на неговия арест и преди да направи самопризнанието и че във всеки случай това не води до неистинността на неговите изявления или тяхната недопустимост като доказателство. Изложените от него факти се потвърждават от останалите доказателства. Признанието му пред съдия е било направено „доброволно, без никакво физическо или психическо насилие“.
Присъдата на жалбоподателя е оставена в сила от Апелативния съд в Пловдив. По въпроса за самопризнанието въззивната инстанция приема, че след като жалбоподателят „е решил да признае вината си“ в началото на наказателното производство, самият факт, че по-късно е оттеглил това признание, не е трябвало да се тълкува „в ущърб на обвинението“.
С окончателно решение от 17 ноември 2011 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя. Той констатира, че двете инстанции са отговорили адекватно на аргумента, че признанието на жалбоподателя от 26 февруари 2009 г. е изтръгнато чрез принуда.
В своето решение Съдът се позовава на изводите, които вече е направил в предходните свои решения по делата Stoykov c. Bulgarie (в което установява нарушение на процедурните аспекти на чл. 3 във връзка с извършените мъчения за изтръгване на самопризнания) и Kormev c. Bulgarie (един от съучастниците на жалбоподателя, чиито самопризнания, изтръгнати с насилие, са били ползвани в процеса и са довели до осъждането му). Европейският съд подчертава, че не вижда причина да достигне до различно заключение по разглежданото дело, което се отнася до идентично оплакване – че наказателното производство, за което е установено, че е несправедливо по отношение на г-н Кормев, е било несправедливо и по отношение на жалбоподателя поради това, че техните обвинения се основават на доказателства, извлечени под принуда(§21).
Съдът не се съгласява с възражението на Правителството, че присъдата се основава и на множество други доказателства, които по несъмнен начин доказват виновността на жалбоподателя (и на другите съучастници в престъплението). Той подчертава, че използването на доказателства, получени в нарушение на член 3 в наказателното производство, винаги поставя сериозни въпроси относно справедливостта на това производство. Той повтаря, че инкриминиращите доказателства, получени в резултат на изтезания, никога не трябва да се използват като доказателство за вината на жалбоподателя, независимо от тяхната доказателствена сила, и че такова позоваване автоматично прави съответното наказателно производство несправедливо (§ 81 от решението по делото Kormev). Подобен подход потенциално би могъл да позволи на националните органи да заобикалят гаранциите, предлагани в членове 3 и 6 от Конвенцията.
Въз основа на посочените аргументи Съдът достига до извода че наказателното производство срещу жалбоподателя, в което националните съдилища са се позовавали на доказателства, извлечени чрез изтезания, не е справедливо по смисъла на член 6, §1 от Конвенцията.
Европейският съд намира, че самата констатация за установеното нарушение е достатъчна компенсация предвид предвидената възможност в чл. 422 от НПК за възобновяване на производството в случаи на установено нарушение от страна на Европейския съд.
