

Решение на Комитет
Двете жалби, обединени за общо разглеждане, са по повод конфискацията на имущество по Закона за конфискация на облаги от престъпна дейност от 2005 г./наричан по-нататък Закон от 2005 г./ Жалбоподатели по първата жалба са баща и син. Първият от тях подписва споразумение с прокуратурата и се признава за виновен за извършена измама през 2000 г. в размер на 3476 лв. По втората жалба жалбоподател е синът на лице, осъдено за сводничество с влязла в сила присъда през 2007 г. След приключването на съответните наказателни процедури на жалбоподателите са отнети недвижими имоти на висока стойност поради това, че не са могли да докажат законния произход на средствата за придобиването им.



На 13 май Европейският съд по правата на човека постанови своето решение по жалбата на г-н Поле[1], в което прие, че Великобритания е нарушила чл. 1 от Протокол 1 по повод конфискацията на неговите спестявания от заработеното му трудово възнаграждение.

На 13 октомври 2012 г. Конституционният съд постанови своето решение по повод Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (ЗОПДИППД). В пресата, а и в онлайн изданието на „Правен свят“ бяха публикувани различни позиции.[1]
Без да влизам в дискусия с техните автори бих желала да изложа моето виждане. Това решение остави у мен усещането за стремеж да се запази в максимална степен статуквото – т.е. закона във вида, в който е приет от Народното събрание, като той бъде легитимиран пред обществото от институция, независима от която и да било от трите власти, сиреч – безпристрастна. В случая обаче ми се струва, че Конституционният съд се опита да влезе в ролята си на адвокат, защитаващ един закон, който е със съмнителна конституционосъобразност и още по-съмнително съответствие със стандартите на Европейската конвенция за правата на човека.