Vanchev v. Bulgaria (no 60873/09), 19 october 2017
Жалбоподателят е бивш полицейски служител. През 1996 г. срещу него започва досъдебно производство, по което му е определена мярка за неотклонение „домашен арест“, която продължава от 6 март до 3 април 1996 г., когато е задържан под стража. Повторно мярката му за неотклонение е променена на домашен арест в периода 1 юли 1996 г.- 30 септември 1997 г., след което за 1,5 години е с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С окончателна присъда на военния съд от януари 1998 г. жалбоподателят е признат за виновен и осъден на 1 г. лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66 НК. В друго самостоятелно производство, приключило окончателно с решение на ВКС на 26 март 2003 г., жалбоподателят е признат за виновен за измама и е осъден да изтърпи наказание от 1 година. На 1 юли 2003 г. той е задържан за изтърпяване на наказанието, към което е добавено и наказанието по предишната присъда. На 18 септември с.г. е освободен по разпореждане на прокурор, тъй като е преценено, че е изтърпял наложеното му наказание предвид периодите на предходните му задържания.
През 2004 г. жалбоподателят предявява искове срещу прокуратурата на основание чл. 2, ал. 6 от ЗОДОВ, тъй като е бил лишен от свобода за по-дълъг период, отколкото е следвало на основание наложените му санкции за двете престъпления. Претенцията му е за 20 хил. лв неимуществени вреди по повод задържането му в периода 1996-1997 и 40 хил.лв за задържането му в периода 1 юли-18 септември 2003 г. С решение от 2006 г. СГС уважава частично исковите претенции, приемайки, че задържането му през първия период е било „неоснователно“, а през втория период – „незаконно задържане без основание“. Съдът му присъжда сумата от 10 000 лв общо за неимуществени вреди, но наред с това го осъжда да заплати съдебни такси и разноски в размер на 2040 лв (върху отхвърлената част от исковите му претенци). Софийският апелативен съд оставя в сила решението, като допълва, че прокуратурата е длъжна да заплати върху присъденото обезщетение и лихва за забава, считано от 18 септември 2003 г. С окончателното си решение ВКС намалява присъденото обезщетение на 3 000 лв, обосновавайки се с характера на престъпленията, за които е осъден жалбоподателят и социално приемливите критерии за справедливост. Той не се произнася по въпроса за съдебните такси и не постановява самостоятелно решение в това отношение.
Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 5§5, което Съдът намира, че е по-подходящо да разгледа в светлината на чл. 6§1 относно достъпа до съд. Той констатира, че националните съдилища са присъдили на жалбоподателя 3 000 лв, но са го осъдили да заплати 2040 лв държавна такса. Съдът припомня своята практика по редица български дела, в които е установявал нарушения, тъй като системата от съдебни такси, дължими за искове за неимуществени вреди, предявени съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, в сила до 2008 г., не е съвместима с изискванията на член 6 § 1 от Конвенцията. Той изтъква по-специално, че трудността на потенциалните ищци да преценят предварително каква би била „разумната“ претенция, съчетана с липсата на гъвкавост на приложимите правила, би могла да разубеди жертвите да съдят държавата и че правото на жалбоподателите на достъп до съда е неоснователно ограничено (Stankov v. Bulgaria(no. 68490/01, §§ 19-21, 12 July 2007), Mihalkov v. Bulgaria (no. 67719/01, §§ 21‑23, 10 April 2008), Tzvyatkov v. Bulgaria, no. 20594/02, 12 June 2008, Nikolay Dimitrov v. Bulgaria[Committee], no. 30544/06, 8 January 2013).
Съдът не вижда причина да се стига до различно заключение в конкретния случай. Той констатира, че след решението по делото Stankov v. Bulgaria ЗОДОВ е бил изменен, но жалбоподателят е нямал възможност да се възползва от законодателните промени. Таксата, дължима от него, е била определена от първоинстанционния съд в решението му от 2 май 2006 г. , а Апелативният и Върховният касационен съд не са се занимавали с въпроса. ЕСПЧ не приема възражението на правителството, че това оплакване било недопустимо, тъй като жалбоподателят не е обжалвал решенията на съдилищата в частта им относно размера на определената държавна такса, отчитайки, че СГС я е определил на основание действащия в онзи момент ЗОДОВ, когато в самия закон е било фиксирано правилото за определянето й(пропорционално на отхвърлената част от исковата претенция). Макар че производството пред ВКС приключва след промените в ЗОДОВ, не се твърди, че жалбоподателят е разполагал с възможността да претендира преизчисляване на размера на определената държавна такса.
Затова Съдът, позовавайки се на цитираните по-горе свои решения, не вижда основание да се отклони от заключенията си по тях и установява нарушение на чл. 6§1.
Съдът установява нарушение и на чл. 5§1.
