Сase of Anna Todorova v. Bulgaria (Application no. 23302/03), 24 May 2011
На 24 октомври 1994 г. синът на жалбоподателката попада в пътно-транспортно произшествие, вследствие на което получава тежки травми и на 2 ноември 1994 г. умира от уврежданията, които е получил.Същата нощ е образувано дознание. Установено е, че през есента на 1994 г. г-н Тодоров (синът на жалбоподателката) се сприятелява със С.Н. Вечерта на 24 октомври 1994 г. двамата се връщан от Варна към Пловдив с автомобил марка „BMW 5“, собственост на дружество, притежавано от семейството на С.Н. При опит за изпреварване на камион с ремарке, който на кръстовището е правел завой, а скоростта е била ограничена до 50 км/ч автомобилът (който се е движел с около 100км/ч) се блъска челно в ремаркето на камиона и се запалва. Водачът на камиона и още едно лице успяват да извадят двамата пътници от колата, след което те са транспортирани в болница.
Междувременно дознанието е трансформирано в размследване за причиняване на смърт по непредпазливост. Назначени са съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, която установява , че причина за катастрофата е високата скорост на лекия автомобил и че водачът на камиона няма вина. Проведени са разпити с водача на камиона, който посочва, че по време на произшествието зад волана е бил С.Н. Последният твърди от своя страна, че по време на произшествието автомобилът е бил шофиран от загиналия младеж. В продължение на близо четири години С.Н. не се явява доброволно, за да бъде прегледан от експерти, които да определят дали нараняванията му могат да покажат бил ли е зад волана или на съседната седалка по време на произшествието, тъй като това е неизясненият момент в досъдебното производство. На 30 март 1998 г. С.Н. се явява пред следователя. Повдигнато му е обвинение, проведен е разпит и му е дадена възможност да се запознае с материалите по преписката с адвокат. Той казва, че се придържа към предишните си показания.През следващите няколко години производството е спирано, възобновявано, назначавани са експертизи. Не е установено местонахождението на автомобила, тъй като той мистериозно е изчезнал. Следствието, започнало в началото на ноемвдри 1994 г., приключва на 23.06.2003 г., когато производството е прекратено с влязло в сила определение на окръжния съд.На 7 декември 1998 г. жалбоподателката подава иск за непозволено увреждане срещу С.Н. в Окръжен съд, Пловдив. След съдебно заседание, проведено на 16 март 1999 г., съдът спира производството в очакване на изхода от разследването по наказателното производство. Няколко пъти между 2001 и 2003 г. той прави запитване относно развитието на разследването. На 22 декември, след като е потвърдено спирането на производството от страна на прокуратурата, съдът възобновява производството по разглеждането на иска. Окръжният съд в Пловдив отхвърля иска на жалбоподателката на 10 май 2004 г., като приема, че не е доказано кой е шофирал автомобила по време на произшествието, както и дали е имало или не разделителна линия на пътното платно на мястото на катастрофата.
Съдът започва анализа си с разглеждането на начина, по който се е развило разследването в наказателното производство. Той отбелязва, че първата, правеща силно впечатление характеристика на това разследване, е неговата значителна продължителност: то продължава общо повече от шест и половина години, която се дължи на определени забавяния и недостатъци при извършването на особено важни действия по разследването, поради които става необходимо прокуратурата да връща делото на разследващите органи не по-малко от четири пъти.Втората констатация на Съда е, че, не изглежда органите, на които е възложено производството, да са положили разумни усилия да съберат доказателства и да установят фактите. Предвид на тези пропуски и поради прекомерното време, което те са отнели, трудно може да се приеме, че разследването в наказателното производство е било ефективно за целите на член 2.
Съдът подлага на преценка и доколко е било ефективно заведеното от жалбоподателката отделно гражданско дело, което по принцип дава възможност за адекватно обезщетение във връзка със смъртта на сина на жалбоподателката. Заключението му е, че по настоящото дело това не се е случило поради следното. Първо, производството продължава пет години и почти пет месеца пред една съдебна инстанция, тъй като според българския Граждански процесуален кодекс то е трябвало да бъде спряно и фактически е било спряно в очакване на изхода от разследването в наказателното производство. Макар че по принцип е приемливо да има спиране в такива случаи, съпътстващите го забавяния в разследването създават проблеми. Той напомня, че изискванията на член 2 не могат да бъдат изпълнени, ако наличните средства за правна защита не действат ефикасно в рамките на разумен срок. Второ, разглеждащият делото съд е отхвърлил иска само въз основа на установеното в разследването по наказателното производство, което, е опорочено от пропуска да бъдат своевременно събрани много важни доказателства Доколкото разследването в наказателното производство не е успяло да хвърли достатъчно светлина върху свързаните със смъртта на сина на жалбоподателката факти, на практика жалбоподателката е била лишена от достъп до ефикасен съдебен контрол, което се изисква съобразно член 2 от Конвенцията . Ето защо при конкретните обстоятелства по това дело, гражданскоправното средство за защита, което е било на нейно разположение, не може да бъде считано като ефикасно за целите на тази клауза.
Съдът достига до извода, че правната система като цяло, след като е била сезирана със случай на непредпазливо причиняване на смърт, по който може да се спори, не е успяла да осигури адекватен и своевременен отговор в съответствие със задължението на държавата по член 2 от Конвенцията за ефективно разследване. Ето защо е установено нарушение на чл. 2 в неговите процесуални аспекти.
