Bochev v. Bulgaria (Application no. 73481/01), 13 November 2008
На 9 май 1998 г. жалбоподателят и негов съучастник са заварени от полицията докато се опитват да проникнат в магазин за компютърно оборудване през дупка в стената на сутерена на съседна сграда, която предварително, в продължение на дни те са разбивали. При опита да бъдат задържани жалбоподателят открива огън и прострелва смъртоносно полицейски служител. По-късно взривява ръчна граната. Неговият съучастник е ранен и умира в престрелката, а жалбоподателят се предава и е задържан след преговори с полицията, психолог и прокурор. Задържането му е извършено по разпореждане на следовател, което същия ден е одобрено от прокурор.
Жалбоподателят внася първата си молба за освобождаване на 2 октомври 1998 г. Тя е отхвърлена от Софийски градски съд в открито заседание, проведено на 13 октомври 1998 г., като в определението е записано, че то не подлежи на обжалване. На 13 декември 2000 г., когато производството срещу него вече е в съдебна фаза, жалбоподателят прави подобно искане пред Софийския апелативен съд, но молбата му не е разгледана. В следващите няколко години жалбоподателят многократно подава молби за промяна на мярката за неотклонение и апелативният съд неизменно се произнася, че жалбите са недопустими. В определенията си от 4 май, 8 септември и 23 ноември 2004 г. Софийски градски съд заявява, че съгласно новоприетия член 268a от НПК от 1974 г. при произнасяне по молби за освобождаване, извършени по време на делото, той няма право да разглежда съществуването или несъществуването на обосновано подозрение срещу жалбоподателя. Според него, да направи това, би означавало да предреши по същество наказателното дело срещу жалбоподателя. Вярно е, че съгласно член 5§1 (с) от Конвенцията съдът е длъжен да разгледа дали съществува обосновано подозрение, но това се отнасяло само до определения, постановявани на досъдебна фаза.
На 14 октомври 2005 г. Софийски градски съд осъжда жалбоподателя на лишаване от свобода за срок от 30 години. В отделно определение, той потвърждава задържането му под стража.
Европейският съд установява, че жалбоподателят е бил задържан под стража от 9 май 1998 г. до датата на осъждането му – повече от 7 години. В настоящия случай той е задържан на местопрестъплението, след като полицията полага значителни усилия . Поради това почти няма съмнение, че арестът му и последвалото негово задържане под стража са основани на обосновано подозрение, че е извършил престъпление, което е и първото условие за законност на задържането. Въпреки това, причините, посочени от националните съдилища за удължаването на задържането на жалбоподателя под стража до почти седем и половина години, не изглеждат релевантни и достатъчни. Съдът установява нарушение на чл. 5§3, защото през целия разглеждан период съдилищата са продължавали да се позовават основно на тежестта на обвиненията срещу жалбоподателя, на презумпцията, че поради сериозността на престъпленията, за които е обвинен, при него автоматично е налице риск да се укрие и да извърши престъпления, ако бъде освободен и на липсата на каквато и да е промяна в релевантните обстоятелства. „Изместването на тежестта на доказване към задържаното лице по тези въпроси е равносилно на дерогиране на член 5 от Конвенцията, разпоредба, която превръща задържането под стража в изключително отклонение от правото на свобода и отклонение, което е допустимо само в изчерпателно изброени и строго определени случаи“(§57)
Съдът отбелязва наред с това, че проверката относно законосъобразността на задържането е необходимо да се извършва не само при първоначалното определяне на тази мярка за неотклонение, но и в последващите етапи на производството. При това компетентният съд трябва да провери не само спазването на процесуалните изисквания, предвидени в националното право, но и законосъобразността на целта, преследвана с ареста, и последващото задържане под стража. В конкретния случай съдилищата са се позовавали на липсата на каквато и да било промяна в обстоятелствата, визирайки основно тежестта на извършенит престъпления и без да вземат предвид редица релевантни обстоятелства и факти, изложени от жалбоподателя (чисто съдебно минало, наличие на постоянен адрес, семейство).Освен това с промените на в чл. 270, ал. 2 на новия НПК по същество на съдилищата е било отнето правото да се произнасят по обосноваността на повдигнатото обвинение, с което на практика е бил ограничен обхватът на съдебния контрол. Европейският съд изтъква, че „в тежест на държавата-ответник е да създаде подходящи процесуални средства за обезпечаване на ползването на всички права по Конвенцията, включително това по член 5 § 4 на съдебен контрол върху всички аспекти на законосъобразността на задържането под стража“(§66)
Европейският съд отбелязва, че, съдът, който разглежда молба за освобождаване, е длъжен да осигури гаранции за съдебно производство, което трябва да бъде състезателно и винаги да осигурява „равнопоставеност“ между страните, прокурора и задържаното лице. В няколко случая обаче Софийски градски съд разглежда молбите на жалбоподателя в закрито заседание, а Софийският апелативен съд неизменно разглежда жалбите срещу определенията на съда от по-ниска инстанция в разпоредително заседание. В поне два случая, през април и май 2002 г., жалбите на жалбоподателя срещу отказите на Софийски градски съд да го освободи са изпратени на компетентните прокурори, които са имали възможност да ги коментират в писмена форма. Тези коментари не са предоставени на жалбоподателя, а Софийският апелативен съд по-късно разглежда жалбите без да провежда заседания с призоваване и изслушване на страните, въпреки, че е имал право на преценка дали да стори това или не. В резултат от това, органите на прокуратурата са имали привилегията да представят пред съдиите аргументи, на които жалбоподателят не е могъл да се противопостави. Поради това производствата не са били действително състезателни и не са осигурили равнопоставеност между страните, което е в нарушение на чл. 5§4. Наред с това Съдът констатира, че националните съдилища не са се произнесли по всички молби на жалбоподателя и така са нарушили правото му на достъп до съд. Всички констатирани несъответствия със стандартите на чл. 5§4 дават основание на Съда да заключи, че е допуснато нарушение на този текст и без да се произнася по въпроса дали съдилищата са разгледали молбите за промяна на мярката за неотклонение в разумен срок или не.
Доколкото националното законодателство предвижда обезщетение само при установено незаконно задържане под стража, а българските съдилища не са констатирали подобно нарушение, Европейският съд установява нарушение и на чл. 5§5.
Наред с това е установено нарушение и на чл. 8.
