Case of Mironov v.Bulgaria (Application no30391/96),23 October 1997
/Доклад на Комисията в пленарен състав по основателността на жалбата /
На 13 февруари 1996 г. жалбоподателят подготвя жалбата си до Европейския съд на английски език и я изпраща чрез затворническата администрация на Ловешкия затвор, където изтърпявал п рисъдата си, в съответствие с приложимия закон и затворническите правила. До 14 март жалбоподателят останал с впечатлението, че неговата жалба до Комисията е задържана от затворническата администрация. На тази дата той написал писмо до Комисията, оплаквайки се, че му се пречи да упражни правото си на жалба. Той твърди, че затворническата администрация настояла за официален български превод на жалбата; жалбоподателят представил свой превод, който бил отхвърлен. С писмо от 14 март 1996 г. до Комисията жалбоподателят изпраща второ копие от жалбата си. Фактически жалбата, изпратена на 13.02.1996 г., е получена от Комисията на 4 март 1996 г.
Комисията подчертава, че според чл. 33 и чл. 37 от ЗИН и чл. 37 и 43 от ППЗИН, в сила през релевантния период и до юни 1998 г., е било принципно възможно служител от затворническата администрация да проверява съдържанието на писмата до Комисията, за да се установи дали има причини те да бъдат задържани – поради опасност от нарушаване сигурността в затвора или подстрекателство към престъпление. Като взема предвид горните обстоятелства, Комисията заключава, че съществуват сигурни доказателства, подкрепящи твърдението на жалбоподателя, че на 13 февруари 1996 г. той е изпратил жалбата си чрез затворническата администрация; че писмото му съдържа оплаквания за нарушение на права, гарантирани от Конвенцията и че на жалбоподателя е казано, че е необходим официален превод на български, преди писмото да бъде изпратено. Комисията по-нататък подчертава, че Правителството не е представило частта от регистъра на затворническата кореспонденция, нито други доказателства в разглеждания аспект. Ето защо тя признава правдоподобността на версията на жалбоподателя по отношение на този факт и намира, че има намеса в правото му на неприкосновеност на кореспонденцията. Тази намеса е предвидена в българското законодателство, но, следвайки практиката по Конвенцията, тя не може да се разглежда като „необходима в демократичното общество“ по смисъла на чл. 8§ 2 от Конвенцията.
Комисията установява наред с това и нарушение направото на справедлив процес в разумен срок.
