Dinchev v. Bulgaria (Application no. 23057/03), 22 janvier 2009
Жалбоподателят твърди, че е бил лишен от ефективен достъп до съд, тъй като гражданският му иск срещу лице, което му е причинило телесна повреда, не е бил разгледан в резултат на прекратяването на наказателното производство заради изтичане на абсолютната погасителна давност за наказателно преследване.
Съдът приема чл. 6, ал. 1 за приложим, като отбелязва, че жалбоподателят е предявил своя граждански иск повече от пет години след увреждането, но е имал „право” по смисъла на чл. 6, ал. 1, тъй като съгласно националното законодателство към онзи момент самото образуване на наказателно производство срещу дееца е спирало гражданскоправната давност. По-късното тълкувателно решение на ВКС в обратния смисъл не премахва ретроактивно защитимостта на претенцията. Освен това наказателните съдилища са приели иска за разглеждане и когато в крайна сметка са отказали да го разгледат поради прекратяването на наказателното производство, не са се произнесли, че той е погасен по давност.
Съдът не намира, че националните съдилища произволно са основали своите заключения относно приложимата наказателноправна давност на правната квалификация на престъплението, дадена от прокурора в обвинителния акт, нито че са били задължени да разгледат иска, въпреки прекратяването на наказателното производство (чл. 64, ал. 3 от НПК от 1974 г., в редакцията му преди и след юни 2003 г., и чл. 305, както е тълкуван от ВКС). По-нататък Съдът отбелязва, че прекратяването на наказателното производство формално не е препятствало жалбоподателя да подаде нов иск пред гражданския съд. Независимо от това Съдът е установявал нарушения на чл. 6, ал. 1, когато прекратяването на наказателното производство и произтичащото от това неразглеждане на предявен в него граждански иск се дължи на пропуски от страна на властите, и по-специално на прекомерни закъснения, които водят до изтичане на давностния срок за наказателно преследване. Според Съда в случая непроизнасянето по иска на жалбоподателя се дължи изцяло на бавността, с която властите са придвижвали наказателното дело. Съдът счита, че когато вътрешният правен ред предоставя на страните по делото способ за обезвреда като предявяване на граждански иск в рамките на наказателното производство, държавата е длъжна да гарантира, че те ще се ползват от основните гаранции на чл. 6, ал. 1. От жалбоподателя не може да се очаква да изчака погасяването на наказателната отговорност на твърдения извършител на престъплението, много години след предявяването на гражданския иск и още повече време след причиненото му увреждане, за да подаде нов иск пред гражданските съдилища. Такъв иск би представлявал изключителна трудност с оглед на необходимостта да се съберат наново всички доказателства, а и би било малко вероятно да приключи благоприятно за жалбоподателя с оглед на последвалите правни промени. Без значение е, че жалбоподателят е могъл от самото начало да заведе отделно гражданско дело. Предпочитанието му да предяви иск в наказателното производство не е неоправдано при конкретните обстоятелства. След като е избрал това средство за защита, той има право неговият иск да бъде решен и чл. 35, ал. 1 от Конвенцията не изисква от него да опита другото средство за защита съгласно българското законодателство (Krumpel and Krumpelová v. Slovakia, № 56195/00, § 39 – 48, 5 юли 2005 г.).
С оглед на изложеното Съдът заключава, че жалбоподателят не е имал ефективен достъп до съд за разглеждане на гражданския му иск и че това не може да бъде поправено от възможността за предявяване на нов иск пред граждански съд. Поради това е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.
