На 11 май 2021 г. Европейският съд по правата на човека постанови решението си по делото Yocheva and  Ganeva v. Bulgaria, в което установи нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 8. Решението обединява две самостоятелни жалби на самотни майки, на които социалните служби отказват  да  отпуснат семейни помощи за родените от тях деца на основание Закона за семейните помощи за деца/ЗСПД/, тъй като  не отговарят на изискванията да са деца „ с един жив родител“ (тълкувано от властите като изискване те да са припознати от бащите си, след което последните да са починали –  чл. 7, ал. 9)

Решението е класифицирано във второ ниво по значимост, което свидетелства за сериозността на проблемите, третирани в него. Изпълнението на т.н. „генерални мерки“ от страна на България предполага  задължителни промени в законодателството,  които следват от него и произтичат от задълженията, вмененин на държавите, по силата на  чл. 1 от Европейската конвенция.

Фактите  

Първата жалбоподателка е самотна майка, отглеждаща децата си, родени през 2003 и 2006 г. През 2013 г. тя отправя искане до дирекция „Социално подпомагане“ на община „Красно село“ да й бъде отпусната социална помощ  на основание ЗСПД, но такава й е отказана със заповед от 14.10.2013 г. с  мотива, че не е представила съответните документи, посочени в чл. 17, ал. 3, т. 13 и 14 от правилника за приложение на закона. Този административен акт е обжалван пред Регионалната дирекция за социално подпомагане, но жалбата е оставена без уважение. Мотивите са, че  жалбоподателката не е представила доказателства, че децата са припознати от техния баща и той е починал, липсва удостоверение за наследници, както и документ, че жалбоподателката не е омъжена.

Заповедта е обжалвана пред Административния съд на София град /АССГ/. С решение от 14.03.2014 г. уважава жалбата, приемайки, че отказът на властите да предоставят семейни помощи противоречи на чл. 3§1 от Конвенцията на ООН за закрила правата на децата и той не е в най-добрия интерес на детето.  АССГ приема, че липсата на един родител следва да се приравни на наличието на един жив родител. Лишаването на семейства, в които родителите са неизвестни или не са припознали децата си от социални помощи, би довело до дискриминация въз основа на социалния статус по отношение на   родителя, който е жив. И в двете хипотези децата, живеещи в семейства само с един родител, имат еднакви нужди и затова държавата има съответната отговорност да осигури приемливи условия за грижите им. След жалба на Регионалната дирекция Върховният административен съд /ВАС/ отменя решението на АССГ на 22.10.2014 г. Мотивите му са, че АССГ при правилно установена фактическа обстановка неправилно е изтълкувал и приложил закона, защото ключовият елемент в случая е не дали самотната майка и децата й представляват семейство (това изрично е признато в § 1, т. 1, б. „в“ от преходните разпоредби на   ЗСПД), а дали е налице един починал родител. Още повече, че законодателят изрично е уточнил с едно изменение на закона през 2012 г., че „Дете с един жив родител“ е ненавършило пълнолетие дете, както и навършилото пълнолетие, ако продължава да учи, до завършване на средното образование, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст, на което единият от родителите (осиновителите) е починал и което се отглежда от другия родител (осиновител), в случай че не е сключил граждански брак.“ ВАС се позавава и на Решение № 3 от 27.06.2013 г. на КС по к. д. № 7/2013 г., който отхвърля искането на Омбудсмана да отпадне привилегията, въведена с чл. 7, ал. 9  за отпускане семейни помощи само на деца, на които единият родител е починал и това право да се разпростре спрямо всички категории деца с един родител – независимо дали те са припознати от другия или не.

Втората жалбоподателка е самотна майка, отглеждаща детето си, родено през 2007 г.

Тя избира друг път на защита след отказ да  й се отпусне помощ по ЗСПД и сезира Комисията за защита от дискриминация. С решение от 13.06.2014 г. Комисията установява, че чл. 7, ал. 2 от закона установява   по-неблагоприятно отношение към семействата на деца само с един родител в сравнение със семействата, в които един от родителите е починал. Според Комисията това е пряка дискриминация въз основа на „личен статус“, „произход“ и „семеен статус“. Решението й е обжалвано пред АССГ от Министерския съвет. На заседанието като заинтересована страна присъства  втората жалбоподателка. С решение от 17.12.2014 г. съдът отменя акта на КЗД. Жалбоподателката е уведомена за постановяването му на 22.12.2014 г., но не го обжалва и така то влиза в сила на 20.01.2015 г. През април тя сезира КЗД с питане за развитието на случая и получава устен отговор, че решението не е обжалвано от Комисията. През юли жалбоподателката повторно отправя запитване в същия дух, но не получава отговор.

Приложимото право

Правният анализ на решението на Европейския съд се основава освен на вътрешното законодателство и решението на КС, но и на следните международни актове: Европейската социална харта, Конвенцията на ООН за правата на детето, Международния пакт за  граждански и политически права и Международния пакт за икономически, социални и културни права.

Относно допустимостта

Съдът преценява, че следва да обедини двете жалби за съвместно разглеждане с оглед идентичността на проблемите, които се повдигат в тях. Наред с това той обосновава позицията си, че ще разгледа жалбите само от гледна точка на чл. 14 във вр. с чл. 8, тъй като твърдяното дискриминационно третиране е в основата на оплакванията на жалбоподателките.

Европейският съд намира, че втората жалба е недопустима, тъй като е   депозирана  след изтичането на 6-месечния срок от влизане на решението на АССГ в сила (на 28.08.2015 г.)

Във връзка с първата жалба той приема, че тя е допустима ratione materiae. Макар и родителският отпуск  и семейните добавки да не попадат изрично  в обхвата на чл. 8 от Конвенцията и да не създават позитивни задължения за държавата, ако дадена страна реши да създаде схема за родителски добавки, тя трябва да го направи по начин, който е съвместим с чл.14 от Конвенцията. Той се позовава на добре установената си практика, съгласно която, предоставяйки детски надбавки, държавите могат да „демонстрират своето уважение към семейния живот“ по смисъла на член 8 от Конвенцията (Niedzwiecki v. Germany, no. 58453/00, § 31, 25 October 2005). Съдът не вижда причина да се отклонява от добре установената си практика в настоящото дело, касаещо  добавките за непълнолетни деца на първата жалбоподателка, предвидени в чл.  7, ал. 9 от закона. (Konstantin Markin v. Russia [GC], no. 30078/06, § 130, ECHR 2012 (extracts); Petrovic v. Austria, 27 March 1998, §§ 26-29, Reports of Judgments and Decisions 1998‑II; Di Trizio v. Switzerland, no. 7186/09, §§ 60-62, 2 February 2016; Okpisz v. Germany, no. 59140/00, § 32, 25 October 2005; and Fawsie v. Greece, no. 40080/07, § 28, 28 October 2010; see also Weller v. Hungary, no. 44399/05, § 29, 31 March 2009).

Възражението на Правителството, че жалбата е недопустима на осн. чл. 35, § 3, „b“ поради това, че не са претърпени значителни вреди (ако бе уважено искането й, жалбоподателката би получила едва 43, 50 EUR) не е прието от Съда. Той припомня, че при преценката за допустимост по този текст се обсъждат и други два критерия: а/ дали са засегнати важни права, защитени от конвенцията – когато даден случай повдига въпроси от общ характер, засягащи спазването на Конвенцията, например дали има нужда да се изясни задължението на държавите по Конвенцията или да се подтикне държавата ответник да разреши структурен дефицит и б/   дали оплакванията  са разгледани надлежно от национален съд или не . Съдът подчертава, че в настоящия случай въпросът не може да бъде сведен, както правителството предлага, до просто парично сравнение между доходите на семейството на жалбоподателката и финансовата полза от получаването на въпросната надбавка. Той намира, че   не може да се твърди, че първата жалбоподателка не е претърпяла значителни неблагоприятни последици в резултат на отказа да й предоставят семейни добавки. (§§78-85)

Относно основателността

По основателността на жалбата Съдът най-напред припомня своите основни принципи за приложението на чл. 14 от Конвенцията, утвърдени в неговата практика.(§§100-104). Той посочва, че държавите разполагат с голяма свобода   при оценката дали и до каква степен различията в иначе подобни ситуации оправдават различно третиране. Важното е обаче (особено в контекста на чл. 14 във вр. с чл. 1 от Протокол 1)   мерките  да бъдат приложени по начин, който не нарушава забраната за дискриминация, както е изложено в Конвенцията, да преследват легитимна цел  и да отговарят на изискването за пропорционалност.

Съдът анализира самостоятелно няколко въпроса. Първият от тях е: дали жалбоподателката е била в относително подобна или аналогична ситуация на тази на преживелите родители, чиито деца са били законно признати от починалия родител. Като взема предвид целта на отпусканите помощи, Съдът  заключава, че тези групи са в „относително подобна ситуация“. Вторият въпрос е дали е налице различие в третирането на отделните групи семейства. Той заключава, че в самия чл. 7, ал. 9 от закона се съдържа подобно различие, защото на жалбоподателката са отказани семейни добавки именно поради това, че не е представила доказателства, че   баща им е починал и те са негови наследници.

Съдът констатира, че жалбоподателката е била третирана различно на две основания. Първото е на основание на пола, тъй като майчинството се определя от акта за раждане и в по-голяма част от случаите бащата е неизвестен. Майка на дете  с неизвестен баща не може да предостави необходимите документи съгласно закона, докато самотен баща, чиято майка на децата е починала, обикновено би могъл да го направи. Второто основание е семейния статус на жалбоподателката. Тя е третирана различно поради редакцията на самата норма на чл 7, ал. 9 от закона, в която „семейство с един жив родител“ е тълкувано като „семейство с един оцелял родител“ (тълкуване, потвърдено и в решението на КС). Съдът отбелязва, че в резултат на прилагането на този закон семейството на първата жалбоподателка е било изключено въз основа на нейното семейно положение от получаване на месечните помощи. По-специално нейното семейство не може да удовлетвори съответните изисквания за получаване на обезщетенията, тъй като децата й не са установили правните си връзки с двамата родители.

Третият и основен въпрос е: дали различието в третирането, основано на пола и на семейния статус  е било обективно оправдано от гледна точка на чл. 14 на Конвенцията. Съдът констатира, че  чл. 7, ал. 9 от закона  се основава на много традиционно и остаряло разбиране за семейството по отношение на очакването, че трябва да има двама родители, с които децата са установили правни връзки. Той подчертава, че трябва да се изложат много сериозни причини,за да може  разликата в третирането на основата на извънбрачно раждане да се счита за съвместима с Конвенцията. Съдът не приема позицията на Правителството, че жалбоподателката е трябвало (или е имала възможност) да предприеме производство за установяване бащинството на децата или да го накара той да ги припознае, тъй като това би означавало намеса в правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, защитени от чл. 8. Следователно съществуването на такова изискване трудно може да се счита за обективно обосновано. Що се отнася до обосновката, съсредоточена изцяло върху загубата на родител, деца, чийто баща е неизвестен, по правило не може да се каже, че са в по-добро положение от деца с един починал родител, без да се отчитат цяла гама от   други обстоятелства, които неизбежно варират значително в отделните случаи (те например няма да могат да бъдат законни наследници на бащите си). От обективна  гледна точка те са лишени от грижите и защитата на един от родителите си по същия начин, както децата, чиито родители са починали. Доколкото от наблюденията на правителството може да се направи извод, че изискването за установяване на самоличността на бащата служи за защита на държавата срещу измами, Съдът подчертава, че съществуват различни правни и политически средства за успешна борба с измамите и във всеки случай аргументът за предотвратяване на измами не е от значение за личното положение на жалбоподателката, защото не са представени никакви доказателства, че тя е целяла да измами държавата като е поискала да получи съответната социална помощ. Съдът не приема и аргумента на правителството, че ако категорията родители, към които принадлежи жалбоподателката, бъде включена в схемата за получаване на семейни помощи, това би довело до прекомерна финансова тежест на държавата. Сам по себе си той не оправдава тази разлика в третирането.

Поради това Съдът стига до заключението, че разликата в третирането, на която първата жалбоподателка е била жертва, представлява дискриминация въз основа както на нейния семеен статус, така и на пола. На основание изложените аргументи Съдът намира нарушение на чл. 14 във вр. с чл. 8 от Конвенцията.

Той присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на жалбоподателката.

 

 

Author

Write A Comment