Ignatov c. Bulgarie (Requête no 50/02), 2 juillet 2009
Със заповед от 29 януари 1999 г. на жалбоподателя е наложена мярка забрана за издаване на задграничен паспорт поради неплатен кредит.
Съдът счита, че така наложеното ограничение на правото на свободно придвижване представлява намеса по смисъла на чл. 2 от Протокол № 4.
Спорната мярка е била наложена съгласно чл. 7 от Закона за задграничните паспорти (отм.), по искане на съдия-изпълнител. Ето защо Съдът приема, че намесата е била „предвидена от закона” по смисъла на чл. 2 от Протокол № 4. Той приема и че налагането на такава мярка цели да защити кредиторите, т.е. има легитимната цел защита правата на другите.
Що се отнася до пропорционалността Съдът припомня, че мярка, ограничаваща свободата на придвижване, дори и оправдана в началото, може да стане непропорционална, ако бъде продължавана автоматично за дълъг период. Наложеното поради парични задължения ограничение е оправдано, доколкото цели да гарантира плащането им. Съдът отбелязва, че в конкретния случай паричното задължение, заради което е наложена мярката, е платено само няколко дни след налагането й, но съдия-изпълнителят не е направил нищо за нейното вдигане, а полицията не е преразгледала необходимостта от забраната, при положение че тя е била в сила близо две години и половина. В същото време жалбоподателят, който не е бил информиран за нея, не е можел да предприеме действия за отмяната й. Вследствие на това, когато през юни 2001 г. е поискал да му бъде издаден паспорт, молбата му е била отхвърлена и той не е бил в състояние да осъществи планирано пътуване, въпреки предприетите от него действия за отмяна на мярката, които не са дали резултат поради много краткия срок. Така пътуването му е било възпрепятствано поради ограничителна мярка, отдавна загубила основанието си, но останала в сила в резултат на пасивността на компетентните органи.
Ето защо Съдът счита, че мярката не е била „необходима в едно демократично общество” за преследваната легитимна цел, и е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4.
Съдът намира и нарушение на чл. 13 от Конвенцията. По принцип жалбоподателят е имал възможност да иска отмяна на заповедта по съдебен ред, но не е могъл да подаде жалба, тъй като не е бил информиран за взетата срещу него мярка до 20 юни 2001 г., а след това обжалването е станало безпредметно, защото тя е била отменена малко по-късно. Съдът посочва, че видно от предоставените му материали адресът, фигуриращ в документите по изпълнителното производство, както и в самата заповед от 29 януари 1999 г., е този, на който жалбоподателят реално живее. Вярно е, че той е декларирал като постоянно местоживеене адреса на майка си, който фигурира и в документите му за самоличност, но Съдът не разполага с данни, че подобно положение е незаконосъобразно по вътрешното право или че лицето има задължение да получава уведомления на този адрес. Напротив, националните съдилища, сезирани с иска на жалбоподателя по Закона за отговорността на държавата за вреди, са приели, че уведомяването на постоянния адрес не е било достатъчно, за да се приеме, че заповедта е валидно съобщена и да започне да тече срокът за обжалване. Предвид изложеното Съдът счита, че жалбата за отмяна на заповедта от 29 януари 1999 г. не е представлявала достъпно и ефикасно средство защита при дадените обстоятелства.
Жалбоподателят е поискал вдигане на мярката от ОДВР, но е получил отказ поради отсъствието на искане от съдия-изпълнителя, който не е бил открит преди датата на планираното пътуване. Следователно и тази възможност не се е оказала ефикасна.
Жалба пред съда срещу отказа да му бъде издаден паспорт не би помогнала поради много краткия срок, в който жалбоподателят е искал да осъществи пътуването си в чужбина. Освен това Съдът не е убеден, че би имала успех, доколкото отказът се е основавал на забранителната мярка от 1999 г., която все още е била в сила.
Що се отнася до иска по Закона за отговорността на държавата за вреди, той е бил отхвърлен с мотива, че действията на ОДВР във връзка с уведомяването за забранителната мярка не са били незаконосъобразни. Съдът отбелязва и че успехът на един такъв иск предполага спорният административен акт да е предварително е отменен, докато жалбоподателят не е имал възможност да оспори забранителната мярка след налагането й през 1999 г., а жалбата срещу отказа от 20 юни 2001 г. да му бъде издаден паспорт не би имала шансове за успех.
По тези съображения Съдът счита, че жалбоподателят не е разполагал с ефективо средство за защита.