Ilieva and Others v. Bulgaria(Аpplication no. 17705/05), 3 February 2015
/ реституция по ЗСПЗЗ/
След приемането на ЗСПЗЗ жалбоподателите започват процедура по възстановяване на земеделските земи, принадлежали на техния общ наследодател, находящи се в землището на с. Рибарица. С решение от 25 юли 1995 г. поземлената комисия им връща няколко имота, измежду които и ливада от 8290 квадратни метра.На 26 февруари 1996 комисията постановява ново решение за земите на жалбоподателите, с което изменя предходното, но в него не е спомената ливадата от 8290 кв.м. Тъй като това по същество представлява мълчалив отказ да бъде възстановен този имот, решението е обжалвано пред Районния съд в Тетевен. Той заключи, че поземлената комисия не е разполагал с валидни правни основания, за да измени решението си от 25 юли 1995 г.
С окончателно решение от 9 април 1998 г. районният съд в Тетевен отменя решението. Той отбеляза, че през 1985 г. предложението да се експроприира спорния парцел от земеделска кооперация е било отхвърлено от компетентната комисия.
Първоначално възстановеният имот е бил включен в ТКЗС. През 1964 г. общинските власти в Ловеч решават да построят хотел в Рибарица и определят точните граници на имота, върху който той да бъде построен.Строителството е извършено между 1962 и 1968 г., а през 1987 г. е създадено общинско предприятие, на което е възложено оперативното управление върху имота. През ноември 1998 г. министърът на земеделието съставя акт за държавна собственост за хотела и прилежащата земя. В него е отбелязано, че това имущество е включено в капитала на създаденото междувременно еднолично дружество с ограничена отговорност, което е със 100 % държавен капитал.
През август 1998 г. държавното дружество предявява установителен иск срещу жалбоподателите, като твърди, че то е собственик на спорния имот. Жалбоподателите предявяват от своя страна насрещен иск – rei vindicatio, твърдейки, че сградите са незаконно построени, защото земята никога не е сменяла статута си и не е преставала да бъде считана за земеделска. Делото е разгледано на три инстанции и искът на жалбоподателите е отхвърлен. Националните съдилища приемат, че държавното дружество като правоприемник на по-рано създаденото държавно предприятие е станало собственик на целия комплекс, включващ сгради и земя и поради наличието на хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ имотът не е подлежал на реституция. Още повече, че този текст не изисква строежите да бъдат законни. Решението на районния съд в Тетевен не е противопоставимо на дружеството, тъй като то не е участвало в предходното съдебно производство и затова гражданският съд има право по реда на косвения съдебен кнотрол да го преразгледа.
През 2006 г. на жалбоподателите е изплатено обезщетение в ПКБ, които те реализират на пазара на двойно по-малка стойност.
Жалбоподателите повдигат оплакване по член 1 от Протокол № 1 (защита на собствеността), защото не са успели да възстановят земите си в реални граници, че самата компенсацията е била неадекватна, самият процес на реституция е продължил твърде дълго и ги оставил в една продължителна ситуация на несигурност
Европейският съд анализира решенията на поземлената комисия и на районния съд и заключава, че те по същество не са създали „актив“, за да се претендира, че е налице собственост. Той се позовава на своята практика по сходни дела – Karaivanova and Mileva, § 76, cited above; also Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, § 60, 28 May 2013, and Kupenova and Others v. Bulgaria (dec.), no. 12664/05, § 34, 7 May 2013
Все пак, въпреки че в това решение, както и в решението на Тетевенския районен съд от 9 април 1998 г., се посочва, че се признава правото на жалбоподателите на реституцията на парцела в неговите „реални граници“, не може да се твърди, че е създаден валиден титул на собственост при наличието на конкуриращи се претенции в лицето на дружеството, което е стопанисвало почивната база. Напротив, подходът на националното законодателство към въпроса означава, че приложното поле на легитимното очакване на жалбоподателите остава предмет на ново определяне. Впоследствие, в хода на производството между жалбоподателите и „Почивно Дело“ ЕООД е установено, че реституцията в реални граници на парцела е невъзможна, поради наличието на „комплекс от строителни и монтажни работи“ по смисъла на чл.10б от ЗСПЗЗ.
ОСЗГ в Тетевен им предоставя компенсаторните записи едва през 2006 г. Следователно, от датата на решението на районния съд в Тетевен през 1998 г. , когато за тях е възникнало легитимното очакване до получаването на предвиденото обезщетение те са останали в състояние на несигурност по отношение на съдържанието на техните реституционни права. Съдът отбелязва, че в множество предишни дела с аналогичен предмет той е установявал нарушение на чл. 1 от Протокол 1 поради големите закъснения в процедурата по реституция, която засяга легитимното очакване за реституция или обезщетение – Lyubomir Popov, §§ 119‑24, Sivova and Koleva, §§ 115-19, Nedelcheva and Others, §§ 71‑84, and Karaivanova and Mileva, §§ 79-82, all cited above; see also Mutishev and Others v. Bulgaria, no. 18967/03, §§ 139-45, 3 December 2009; Vasilev and Doycheva v. Bulgaria, no. 14966/04, §§ 47-53, 31 May 2012; Petkova and Others v. Bulgaria [Committee], nos. 19130/04, 17694/05 and 27777/06, 25 September 2012; and Ivanov v. Bulgaria [Committee], no. 19988/06, 11 December 2012
Съдът критикува възприетия законодателен подход за две независими и самостоятелни производства – едното между претендиращите възстановяване на собствеността и съответната поземлена комисия, в което не се допуска участието на трети заинтересовани лица и другото – между лицата, чиито имоти са възстановени и третите лица със самостоятелни собственически права. Именно това води до прекомерно забавяне на цялата реституционна процедура. Европейският съд посочва, че колкото и широка да е свободата на преценка на държавите да предприемат социални и икономически реформи, все пак те трябва да организират така своите съдебни и административни системи, че да гарантират правата, защитени от Конвенцията. В настоящия случай, изисквайки от жалбоподателите да участват в две самостоятелни процедури, за да се определи обема и вида на съответната реституция, властите са забавили за неоправдано дълъг период от време ефективното упражняване на тяхното право на реституция . Поради това Европейският съд намира нарушение на чл. 1 от Протокол 1 в този аспект и присъжда обезщетение за неимуществени вреди.
Съдът не установява нарушение на чл. 6§1.