Ivan Hristov v. Bulgaria (Application no. 32461/02), 20 Mars 2008
Две самостоятелни наказателни производства с прекомерна продължителност.
На 13 септември 1995 г. прокуратурата започва разследване срещу жалбоподателя за извършване на банкови услуги (набиране на парични депозити) без необходимата лицензия, в противоречие с член 252, ал. 1 от НК от 1968 година. На 9 октомври 1995 г., срещу жалбоподателя е повдигнато обвинение и му е наложена мярка за неотклонение – парична гаранция. На 26 август 2004 г. Плевенският окръжен съд, като действа по искане на жалбоподателя, прекратява делото. Това решение влиза в сила на 20 септември 2004 година.
На 8 април 1997 г., прокуратурата започва друго разследване срещу жалбоподателя по подозрение, че е придобил незаконни печалби в голям размер (кредит от банка), чрез използване на фалшиви документи, в нарушение на член 212 ал. 3 на НК. На 16 юни 1997 г., жалбоподателят е обвинен в престъпление и задържан. На 21 юли 1997 г. е освободен под гаранция. На 5 ноември 2004 г., Плевенската районна прокуратура прекратява наказателното производство срещу жалбоподателя с мотива, че обвиненията не са потвърдени. Постановлението е оставено в сила от Плевенския окръжен съд на 7 януари 2005 г.
По повод първото наказателно производство Съдът отбелязва, че по време на целия период, който се взима под внимание – почти девет години – производството остава във фазата на предварителното разследване. Такъв период от време изглежда прекалено голям. Също така, Съдът отбелязва, че има дълги периоди, през които изглежда няма осъществена активност. Такива паузи има между октомври 1995 и декември 1997 г., между февруари 1998 г. и март 2000 г., между март 2000 г. и март 2001 г., между юли 2002 г. и април 2004 година. Съдът посочва наред с това, че многобройните трансфери на делото между следователите и различните прокуратури допълнително допринасят за закъснението. По този начин той стига до извода, че продължителността на производството превишава „разумния срок“, предписан от член 6 § 1 от Конвенцията. Съдът подлага на проверка и въпроса дали това нарушение е достатъчно компенсирано чрез прекратяване на производството в съответствие с член 239a на НПК от 1974 г. Той отбелязва, че когато член 239a е въведен през май 2003 г., производството срещу жалбоподателя продължава повече от седем години и половина и вече са натрупани сериозни закъснения. Ето защо той достига до извода, че не може да се приеме, че прекратяването на производството срещу него отстранява прекомерната продължителност и е достатъчно обезщетение за неговата жалба. Съдът заключава, че жалбоподателят все още може да претендира, че е жертва на нарушение на правото му на процес в разумен срок и, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията на това основание.
По повод второто наказателно производство Съдът отбелязва, че по време на целия разглеждан период – повече от седем години и половина – производството остава във фазата на предварителното разследване, като вина за това имат властите. Съдът стига до извода, че продължителността на производството превишава „разумния срок“, предписан от член 6 § 1 от Конвенцията и установява второ нарушение и във връзка с това наказателно производство.
