Ivan Todorov c. Bulgarie (no 71545/11), 19 janvier 2017
Жалбата е относно оспорването на законността на задържането за изтърпяване на наказание лишаване от свобода.
Жалбоподателят е осъден през 1987 г. на 20 г. лишаване от свобода за присвояване на държавно имущество, собственост на министерството на отбраната. Той е бил задържан първоначално с мярка за неотклонение през периода 11.06.1986 г. до 22.06.1987 г., когато започва да изтърпява своето наказание. През януари 1991 г. след молба за преглед по реда на надзора председателят на Въховния съд разрешава прекъсване на изпълнението на присъдата на жалбоподателя по здравословни причини и на 28.01.1991 г. той е освободен от затвора. През декември 1992 г. ВС отхвърля неговата молба за отмяна на присъдата и я оставя в сила. Властите не го откриват, за да продължи да изтърпява присъдата и той е обявен за общодържавно издирване. Междувременно жалбоподателят напуска страната, заселва се в САЩ и става гражданин на тази държава. С писмо от 2005 г. той отправя искане до Президента на Републиката да бъде помилван. Комисията по помилване го информира с писмо от ноември 2007 г., че не се налага да разглежда неговата молба по същество, тъй като е настъпила абсолютната давност и жалбоподателят решава да се завърне в България. На 27.01.2008 г. той е задържан при пристигането си на летище София и на следващия ден е изпратен в затвор за изтърпяване на присъдата от 1987 г. Жалбоподателят сезира прокуратурата с жалба, но военната прокуратура преценява, че давността е била прекъсната с обявяването му за общодържавно издирване и нов срок е започнал да тече, който би изтекъл на 31 май 2008 г., т.е. след задържането на жалбоподателя на аерогарата. Въховната касационна прокуратура приема, че давността е била прекъсвана многократно от различните мерки, които са били предприемани за издирване на жалбоподателя. Той неколкократно отправя жалби до различни инстанции, които са оставени без уважение и е освободен едва на 27 май 2014 г.
Жалбоподателят подига оплакване за това, че не е разполагал с право на жалба пред съд срещу законността на неговото задържане, както и е не е имал право да получи обезщетение за това.
Съдът не намира нарушение на оплакването по чл. 5§1, но отхвърля всички възражения на правителтвото за допустимост по повод оплакванията по чл. 5§4 и 5§5 от Конвенцията (свързани с новите вътрешноправни срества за защита след измененията в ЗОДОВ през 2012 г. в чл. 2). В тази връзка основният му аргумент е, че предвидените нови хипотези за отговорност на органите по чл. 2 за всички нарушения на чл. 5 от Конвенцията не включват хипотеза като тази на жалбоподателя, защото нито прокуратурата, нито съдът или органите на досъдебното производство могат да бъдат упреквани в нарушаване на някои от правата по чл. 5, тъй като проблемът е в самото законодателство.
Съдът отбелязва, че по въпроса дали е изтекла абсолютната давност или не към момента на задържане на жалбоподателя е имало две противоположни тези. От една страна, той е твърдял, а такава е била позицията и на комисията по помилването, че абсолютната давност е настъпила преди момента на задържането му, поради което то не е законосъобразно. На противоположната позиция е била прокуратурата, в чиито компетенции е да прецени дали едно наказание подлежи на изпълнение или не. При тези обстоятелства Съдът приема, че въпросът за изпълнимостта на санкцията е бил определящ за законността на задържането му и че той не е бил решен със сила на пресъдено нещо след момента на постановяване на осъдителната присъда – нито през 1987, нито през 1992 г. Законодателството е следвало да предостави на жалбоподателя правото на достъп до съд с оглед изискванията на чл. 5§4, но българското право не предвижда такава специфична жалба, свързана с изпълнението на наказанието, или с частичната недопустимост на изпълнението, или за да се отчете и срокът на предварителното задържане. Прокурорските постановления не се подлагат на съдебен, а само на йерархичен контрол. Ето защо, както и в предходни свои решения (Gavril Yossifov c. Bulgarie, no 74012/01, § 60, 6 novembre 2008), Съдът отбелязва, че прокурорът не може да играе ролята на „трибунал“ по смисъла на чл. 5§4, а от друга страна, във вътрешното законодателство не съществува обща процедура от типа на habeas corpus, позволяваща съдебен контрол върху задържането независимо от основанията за това и освобождаване на задържания, ако то се окаже незаконосъобразно.
Колкото до възможността за предявяване на иск по ЗОДОВ (каквото възражение е направило Правителството за неизчерпване на вътрешноправни средства за защита), Съдът отбелязва, че дори и такава потенциална възможност да съществува и тя да доведе до констатация за незаконността на задържането, тя не би довела до особождаване на задържаното лице.
Въз основа на обсъдените аргументи Съдът констатира, че по време на лишаването му от свобода в периода от 27 януари 2008 г. до 27 май 2014 г. жалбоподателят не е имал достъп до съд, който да контролира законността на задържането му, каквито са изискванията на чл. 5§4 и в случай на установяване на неговата незаконност, да бъде освободен. Затова е установено нарушение на чл. 5§4.
Съдът напомня, че правото на обезщетение, предвидено в чл. 5§5 възниква при констатирано нарушение на всяка една от хипотезите, уредени в §§1-4 на този текст. Поради установеното нарушение на чл. 5§4 (и липсате на вътрешноправно средство за защита), Съдът достига до извода, че е налице нарушение и на чл. 5§5, тъй като и след изменението на чл. 2 на ЗОДОВ отново не е налице хипотеза, която би била приложима за настоящия случай. Той отбелязва, че в действащото законодателство не съществува никакво друго средство, което да предоставя правото на обезщетение за неимуществени вреди, каквито са изискванията на чл. 5§5.
Затова е установено нарушение и на чл. 5§5.