Kouncheva c. Bulgarie (Requête no 9161/02) ,  3 juillet 2008

На 26 ноември 1992 г. жалбоподателката и седем члена на нейното семейство подават ревандикационен иск пред Пловдивския районен съд относно терен и промишлени сгради, които се използват от държавно предприятие. Ищците, всички наследници на бащата на жалбоподателката, претендират, че техният предшественик е бил бивш собственик на терена при национализацията от 1947 г. и че те са си възстановили собствеността по силата на новото реституционно законодателство. Те претендират и обезщетение за ползване от въпросното предприятие. На 9 октомври 1995 г., съдът разпорежда спиране на производството до приключването на преюдициален спор по друго дело. След като на 30 юли 1997 г. решението по другото дело  влиза в сила,  районният съд разпорежда да се възобнови разглеждането на дело № 9188/92. Производството приключва окончателно с решение на Върховния касационен съд от 5 февруари 2001 г.

Съдът констатира, че производството продължава повече от 8 години на три инстанции. В конкретния случай делото, което се отнася до собствеността на терен в рамките на процеса по реституиране на национализираните имоти и включва множество страни, е представлявало известна сложност от фактическа и от правна гледна точка.  Съдът отбелязва, че главно продължителността на производството на първа инстанция, около пет години и половина, изглежда проблематична. Двете по-горни съдилища са разгледали делото в значително по-кратки  срокове.  Освен това, в продължение на една година и девет месеца, производството е останала в мъртва точка, поради отлагане на вземането на решение, произнесено от съда. Съдът констатира, че е променяно становището по въпроса кое от делата е преюдициално по отношение на другото и вследствие на това и двете дела са били последователно спирани за доста дълги периоди. При тези обстоятелства не може да не се констатира, че едното от двете решения за отлагане не е оправдано и по този начин е довело до значително забавяне при решаване на спора. В светлината на неговата съдебна практика в тази област, Съдът счита, че продължителността на спорната процедура не е съответствала на изискванията за „разумен срок”, поради което установява нарушение на чл. 6§1.

Поради това, че в националното законодателство към онзи момент все още не е съществувало никакво вътрешно-правно средство за защита във връзка с обезщетяването за подобни нарушения, Съдът установява нарушение и на чл. 13 във вр. с чл. 6§1.

Author

Write A Comment