На 13 октомври Европейският съд постанови пет осъдителни решения срещу България –Koychev c. Bulgarie(Requête no 32495/15, квалифицирано във второ ниво по важност), Marin Yosifov c. Bulgarie(Requête no 5113/11), Maksim Savov c. Bulgarie(Requête no 28143/10, квалифицирано във второ ниво по важност) Petrov and Others v. Bulgaria(Applications nos. 49817/14 and 2 others, постановено от Комитет), Rasheva v. Bulgaria(Application no. 66993/13, постановено от Комитет)
Случаят на г-н Койчев е свързан с невъзможността му да установи своето бащинство по отношение на детето си, тъй като новият съпруг на майката е извършил припознаване на детето, на което майката не е възразила.
Въпреки започнатата съдебна процедура съдилищата обявяват иска за недопустим, тъй като детето е било с установен произход от двама родители, вписани в акта за раждане. Нито Дирекцията за закрила на детето не е направила проверка на място, за да установи имало ли е връзка между детето и неговия биологичен баща, нито съдилищата са изяснили този въпрос чрез разпит на детето, нито е назначавана експертиза. Съдът достига до извода, че въпреки широката свобода на преценка, с която разполага държавата в това отношение, правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот, предвидено в чл. 8 от Конвенцията, е било нарушено.
Следващите три жалби са свързани с различни наказателни производства.
В случая на г-н Йосифов основният въпрос, който се поставя, е дали 72-часовото задържане с прокурорско постановление подлежи на съдебен контрол или не. Към датата на събитията през 2010 г. съдебната практика е била твърде противоречива и много съдилища са отказвали да разглеждат подобни жалби като са препращали към възможността на чл. 200 НПК (в редакцията му към онзи момент), която е предвиждала инстанционен контрол пред по-горния по степен прокурор. Европейският съд установява, че още с изтичането на 24 –те часа, вече към 26-тия час, прокуратурата е била наясно, че няма опасност жалбоподателят нито да се укрие, нито да възпрепятства по какъвто и да било начин разследването и неслучайно му е определена парична гаранция. Съдът констатира, че правителството не е представило никакви доказателства, от които да се направи изводът, че задържането на жалбоподателя за такъв период от време е било оправдано и наложително. Затова той установява нарушение на чл.5§ 3. Установено е и нарушение на чл. 5§4, защото до 2015 г. няма индикации съдилищата да са установили постоянна практика да приемат жалби срещу задържанията за 72 часа. Установено е и нарушение на чл. 8 поради това, че е било извършване претърсване и изземване на вещи от кабинета на жалбоподателя без да е налице неотложност на случая, а одобрените впоследствие действия от съдия не са мотивирани по никакъв начин.
В случая на Максим Савов основното оплакване, по което е установено нарушение, е по чл. 5§3 поради твърде дългия срок на задържане под стража без да е била налице достатъчно обоснована необходимост за това поради твърде неубедителните доказателства след един период на първоначално задържане, както и поради липсата на риск лицето да се укрие, да извърши друго престъпление (поради чистото му съдебно минало), както и поради наличието на постоянна работа, установен адрес, семейство и дете.
Съдът намира за особено поразителен факта, че експертизата на видеозаписите е извършена едва в хода на въззивното производство, а тя доказва несъмнено ясното несъответствие на физическите белези на извършителя с тези на жалбоподателя.(§53) Той приема, че липсата на такава експертиза в хода на досъдебното производство е пропуск от страна на властите и доказателство за нарушение на задължението им да проявяват „особено старание“ съгл. чл. 5§3 от Конвенцията. Съдът достига до извода, че аргументите на националните съдилища да оставят без уважение молбите за промяна на мярката за неотклонение в продължение на 4 месеца и двадесет и шест дни не са „относими и достатъчни“ в светлината на чл. 5§3. Поради това той установява нарушение на чл. 5§3.
Жалбоподателят твърди, че освен нарушение на чл. 5§3 е налице и нарушение на чл. 6§2, защото в определението на Окръжния съд от 19 януари 2010 г.( с което е потвърдена мярката за неотклонение „задържане под стража, определена от прокуратурата), съдебният състав е използвал изрази, които безусловно обявяват жалбоподателя за виновен за престъплението, по което му е повдигнато обвинение. Съдът констатира, че в този съдебен акт е бил използван език, който с категоричност недвусмислено посочва жалбоподателя като извършител на престъплението. Особено ярко това проличава в последното изречение от мотивите, в което е записано, че няма съмнение относно авторството на обвиняемия във въпросния грабеж. Според Европейския съд това определение, постановено от трима магистрати, които в това си качество са призвани да служат като гаранти на основните права в рамките на наказателното производство, надхвърля простото описание на доказателства, удостоверяващи наличието на обосновано подозрение за извършено престъпление. Вместо това то представлява категорична декларация за виновността на съответното лице, призната преди каквото и да е решение по същество по въпросното наказателно дело. В това отношение Съдът припомня, че има фундаментална разлика между твърдение, че някой просто е заподозрян в извършване на престъпление, и изпреварваща декларация (при липса на окончателна присъда), че съответното лице е извършило престъплението, в което е обвинено (Matijašević c. Serbie, no 23037/04, § 48, CEDH 2006-X).(§73 от решението)
Съдът достига до извода, че мотивите на определението на Пловдивския окръжен съд от 19 януари 2010 г. са нарушили презумпцията за невиновност по отношение на жалбоподателя и установява нарушение на чл. 6§2.
Решението Петров и др. срещу България е свързано с оплакване за твърде ниския размер на обезщетение, присъден на тримата жалбоподатели във връзка с прекомерната продължителност на съдебните производства, приключили за първите двама жалбоподатели с оправдателни присъди (10 години за всеки един от тях – от 2001 до 2011 г.). По отношение на третия националните съдилища са отчели тази неразумна продължителност (от 1995 до 2013 г.) и, позовавайки се директно на чл. 6§1, са намалили присъдата му значително. Всеки от тримата жалбоподатели е предявил искове по чл. 2 от ЗОДОВ и са им определени обезщетения в различен размер. На първия е присъдено обезщетение за продължителния процес от 1000 евро и за оправдателната присъда 650 евро, на втория – по 500 евро за всеки един от предявените искове, а на третия – 1350 евро.
Съдът установява нарушение на чл. 6§1 по отношение на първите двама жалбоподатели, тъй като определените им обезщетения са твърде ниски в сравнение с трайно установената от него практика и стандарти относно критериите, които следва да бъдат взети под внимание във връзка с продължителността на наказателните производства.
Що се отнася до третия жалбоподател, Съдът обръща внимание, че националните съдилища сами са констатирали прекомерната продължителност на производството, поради което са съобразили това нарушение на чл. 6 и са намалили наложената на жалбоподателя присъда. По отношение размера на обезщетението той обръща внимание, че то не следва да бъде анализирано изолирано, а в рамките на всички мерки, които са били предприети от националните власти. Съдът неведнъж в своята практика е отбелязвал, че отчитането на прекомерната продължителност на едно наказателно производство при определянето на размера на наказанието е само по себе си ефективно вътрешно средство за защита (Jansen v. Germany (dec.), no. 44186/98, 12 October 2000, d Dimitrov and Hamanov v. Bulgaria, nos. 48059/06 and 2708/09, § 64 и другите позовавания там, 10 May 2011). Комбинацията от това редуциране на наказанието с изричното признание за нарушение на чл. 6 от Конвенцията и присъденото обезщетение от гражданските съдилища водят Съда до извода, че жалбоподателят е изгубил качеството си на „жертва“, поради което жалбата му е необоснована.
Последното решение – Рашева срещу България е свързано с прекомерната продължителност на реституционно производство по Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Съдът констатира пълно бездействие на властите от Община Самоков – както на Общинския съвет, така и на ОСЗГ, които след 2013 г. не са предприели никакви мерки, за да довършат процеса на реституция и да намерят подходящи парцели, чрез които да изпълнят решението на съдилищата, с което е признато правото и на възстановяване на земя в размер на 8 275 кв.м.
Въпреки твърденията на Правителството, че жалбоподателката не била проявила усърдие в преследването на своите интереси, то не е посочило какви действия от нейна страна са били необходими, за да продължи процедурата по реституция и станала ли е тя причина да бъде забавен този процес. Наред с това не е оспорено, че през годините синът на жалбоподателката многократно е търсил информация за хода на реституционното производство и е бил информиран, че няма съответно развитие.
Макар и да признава както и в цитираните предишни свои решения сложността на реституционния процес, който аргумент неизменно се изтъква от Правителството, Европейският съд намира, че по отношение на жалбоподателката тази процедура е била неоправдано забавена по вина на националните власти. Затова той установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 и присъжда обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на жалбоподателката.
Подробни резюмета на решенията могат да бъдат прочетени тук:
