Днес Европейският съд постанови последните си съдебни решения срещу страната ни преди приключването на календарната година – едно по основателност, в което е установено нарушение на правото на справедлив процес в разумен срок и три по допустимост, с които жалбите са обявени за недопустими поради това, че са депозирани след изтичането на 6-месечния срок.
Едно от решенията е постановено от Комитет от трима съдии (Shiyankova-Kasapska v. Bulgaria, application no. 10108/16). То е по повод невъзможността на съпругата на починал жалбоподател да получи обезщетение за неимуществени вреди за прекомерната продължителност на наказателния процес, който е бил воден срещу него. Основната жалба пред Европейския съд е била депозирана през 2007 г., но след въвеждането на компенсаторните средства за защита с изменението на ЗСВ и ЗОДОВ през 2012 г. Европейският съд върна всички висящи жалби за прекомерна продължителност на съдебния процес, обявявайки ги за недопустими, тъй като бе предвидена възможността тези производства да продължат в България и жалбоподателите да получат компенсация. Именно в този период съпругът на жалбоподателката умира и тя не може да продължи производството пред Европейския съд, а Инспекторатът на ВСС отказва да й изплати обезщетение, тъй като не е била страна в производството нито пред ЕСПЧ, нито пред националния съд.
Европейският съд обаче намира, че в случая молбата на жалбоподателката пред българските власти е продължение на започналата вече процедура пред него и затова тя е имала право на обезщетение. Същевременно нейната жалба пред Европейския съд не е същата като на съпруга й, тъй като е имало нови обстоятелства, които не са били известни на Съда и са се случили в един последващ момент. Затова Съдът приема, че жалбата е допустима, разглежда я по същество, констатира прекомерната продължителност на наказателния процес в продължение на 13 години и установява нарушение на чл. 6§1. Той присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателката.
Три от решенията са по допустимост и са свързани с оплаквания на турски граждани, които са влезли незаконно на територията на България и са били заловени при опита им да преминат българо-румънската граница на 13 октомври 2016 г.(W contre la Bulgarie, requête no 33034/18; X contre la Bulgarie, requête no 47996/17; Y contre la Bulgarie, requête no 52906/17). Те са били уволнени от длъжностите, които са заемали и са се опасявали, че ще бъдат обвинени и съдени за участие в неуспелия преврат срещу турския президент Ердоган през 2016 г. Всеки един от тях твърди, че е поискал политическо убежище от българските власти, защото се е опасявал, че в Турция ще бъде преследван за участие в престъпление, което не е извършил. Властите не са регистрирали обаче техните молби за политическо убежище.Те са транспортирани първоначално в Центъра за бежанци в Любимец, след което са предадени на турските власти на 15 октомври 2013 г. Всеки един от тях е бил осъден на различни срокове лишаване от свобода и е изтърпявал присъдата си след това.
В своите жалби твърдят, че са били подложени на унизително и нечовешко третиране от страна на граничните власти, че предаването им на турските власти е довело до осъждането им и изтърпяването на наказание в тежки условия, че не им е изяснено на техния език в какво са обвинени, както и че са им дадени за подписване документи на български език без да им бъде обяснено какво е съдържанието им – оплаквания по чл. 3,5,6 и 8 от Конвенцията.
Европейският съд намира и трите жалби за недопустими като депозирани след изтичането на 6-месечния срок, считано от деня, следващ датата, на която те са предадени на турските власти (16 октомври 2016 г., а жалбите са депозирани съответно на 19 юни 2018, 12 юни 2017 и 23 юни 2017 г.), докато срокът е изтекъл на 15 април 2017 г. Същевременно жалбоподателите не успяват да докажат, че са били възпрепятствани да сезират Съда в един предходен момент (докато са били в затвора), а и тримата чрез свои близки са успели да депозират жалбите си на по-късен етап без да твърдят, че не са били посещавани и преди това от роднините си. Липсата на финансови средства и невъзможността да се посъветват с адвокат(каквито твърдения те излагат) не им е попречила да подготвят все пак своите жалби и да ги изпратят до Съда в един по-късен момент. Наред с това не е установено, че те са направили опит да използват някои от вътрешноправните средства за защита по повод екстрадирането им и отказа за предоставяне на убежище.
Поради това Съдът приема, че не са налице предпоставките по допустимост и не разглежда жалбите по същество.
.
