Shahanov and Palfreeman v. Bulgaria, (nos 35365/12 et 69125/12), 21 July 2016

Жалбоподателите – български гражданин, изтърпяващ наказание доживотен затвор  в Пловдивския затвор и австралийски гражданин, лишен от свобода за срок от 20 години в Софийския централен затвор/СЦЗ/, повдигат оплаквания във връзка с наложените им дисциплинарни наказания по повод направени от тях оплаквания срещу отделни надзиратели в затворите, където изтърпяват наказанията си, адресирани до Министерството на правосъдието и директора на затвора .

През октомври 2011 г. г-н  Шаханов изпраща две жалби до Министерството на правосъдието, в които се оплаква, че двама от офицерите толерират един от затворниците поради наличието на роднински връзки. Затова често той обиждал другите затворници, подклаждал интриги между тях, заявявал, че се готви да избяга с тяхна помощ. Г-н Шаханов настоял този затворник да бъде преместен в друг затвор, където няма роднини. Въз основа на тези жалби Главната дирекция за изпълнение на наказанията /ГДИН/  извършва вътрешна проверка, взема писмени обяснения от двамата офицери и от служители на затвора, както и  от други затворници. В писмо от 28 ноември 2011 г., директорът на ГДИН информира директора на Пловдивския затвор, че проверката не е установила наличието на роднински връзки или неправомерни контакти между въпросния затворник и двамата надзиратели. В него се съдържа препоръка да бъдат информирани всички затворници, че  отправянето на клеветнически или неверни  твърдения   срещу служителите на затвора преставлява  дисциплинарно нарушение по член 100 (2) и (7) от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

На следващия ден, 29 ноември 2011 г., директорът на Пловдивския затвор разпорежда жалбоподателят да бъде изолиран в единична килия в продължение на десет дни за дадените от него клеветнически и лъжливи твърдения   срещу служителите на затвора в нарушение на посочената по-горе разпоредба.

Заповедта на директора е обжалвана от г-н Шаханов пред районния съд в Пловдив, но с определение по чнд № 8203/2011 г. съдът я оставя в сила, приемайки, че тя е законосъобразна с оглед заключението, до което е достигнала ГДИН в резултат на образуваната проверка по сигналите на г-н Шаханов. Съдът намира наред с това, че наказанието съответства на тежестта на нарушението.

През май 2011 г. вторият жалбоподател отправя жалба до директора на Софийския затвор, че вещите на двама журналисти които са го посетили предния ден (мобилен телефон, зарядно устройство, MP 3 слушалки) са били откраднати от шкафче, в което посетителите са длъжни да оставят личните си вещи и до което има достъп само охраната.  Наред с това   охраната се държала много грубо  с посетителите, крещяла и ги   обиждала без причина. Поради това той моли да бъде извършена проверка и да се вземат мерки, които да гарантират, че охраната ще се отнася добре със затворниците и с другите лица. По повод това оплакване е инициирано дисциплинарно производство срещу жалбоподателя, в хода на което е проведено изслушване пред дисциплинарната комисия на затвора. Проверката, която е била извършена по разпореждане на директора на затвора, е показала, че посетителите на г-н ПолФрийман не са оставяли никакви вещи в шкафчетата за гости, както и че те не са отправяли оплаквания по повод лошо отношение на служителите от затвора. Доколкото тези твърдения са били в противоречие с чл. 100 , ал. 2 и 7 от ЗИНЗ и с оглед тежестта на извършеното от него нарушение, цялостното му поведение и здравословното му състояние, жалбоподателят е санкциониран с лишаване от право да получава хранителни пратки за срок от три месеца. Това дисциплинарно наказание е обжалвано пред директора на ГДИН. В жалбата са изложени аргументи, че наказанието противоречи на чл. 90(5) от закона, на практиката на ЕСПЧ, а наред с това лишаването от право за получаване на хранителни пратки е сериозна санкция предвид недостатъчното количество храна, което се дава на затворниците. Посочено е, че санкцията е опит за разубеждване на затворниците да не подават оплаквания срещу затворническата администррация. Жалбата е оставена без уважение,  като е отбелязано, че проверката е показала че нито едно от оплакванията на жалбоподателя не е било потвърдено и че той е направил  умишлено неверни твърдения, което представлява  дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 100, ал. 2 и ал. 7 от ЗИНЗС, а санкцията напълно съответства на характера и тежестта на неговото действие, отношението му към деянието и цялостното му предишно поведение. Решението на директора на ГДИН е обжалвано пред СРС, който със свое определение от  19 юли 2012 г. по  н. ч. д. № 13436/2012 г. приема, че жалбата е недопустима и не подлежи на съдебен контрол, защото само най-тежкото дисциплинарно наказание (изолирането в единична килия) може да бъде обжалвано пред съд.

Съдът отхвърля възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешния ред за защита поради неангажиране отговорността на държавата по общия исков ред за непозволено увреждане, тъй като в съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС   № 2/2015 г. от 19.05.2015 г., ВКС, ГК, и ВАС, I и II К., тълк. д. № 2/2014 г., е прието, че основанието за подоби искове е чл. 1 от ЗОДОВ, но те са основателни, само ако наложеното дисциплинарно наказание е незаконосъобразно. Случаите на жалбоподателите не са такива, тъй като е прието, че техните наказания са били наложени съвсем основателно.

Съдът квалифицира оплакванията на двамата жалбоподатели по чл. 10 от Конвенцията, защото техните дисциплинарни наказания са наложени в отговор на жалбите им до министъра на правосъдието и директора на  СЦЗ. Според него това представлява „намеса“ под формата на „наказание“ във връзка с упражненото право на жалбоподателите на свобода на изразяване (както е в случая на Yankov v. Bulgaria, no. 39084/97, § 126, 11 December 2003 и Marin Kostov v. Bulgaria, no. 13801/07, § 42, 24 July 2012). Съдът изследва доколко тази намеса е била предвидена в закона и е „необходима в едно демократично общество“ за една от целите, посочени в т. 2 на чл. 10. Той посочва, че няма спор по въпроса, че намесата е била основана на чл. 100, ал. 2 и 7 от ЗИНЗС и е целяла да защити репутацията и правата на служителите от затвора, поради което е преследвала легитимна цел.

Основният въпрос, който се поставя в случая, е  дали намесата е била пропорционална, като се държи сметка и за свободата на преценка на националните органи в тази област.

Съдът разглежда този въпрос, анализирайки четири критерия, в светлината на своята практика: а) естеството на оплакванията и точния начина на тяхното комуникиране; б) контекстът, в който те са били направени; в) степента, в която те са засегнали съответните длъжностни лица и г) строгостта на наложените санкции на жалбоподателите. Съдът отбелязва, че твърденията за неправомерно поведение от страна на затворническите служители при изпълнение на служебните им задължения, макар и да са били доста сериозни, но използваният език не е бил твърде остър и злонамерен. В своята съдебна практика ЕСПЧ ясно разграничава критиката от обидата от гледна точка на това – дали санкциите за направените изявления могат да бъдат оправдани или не.  Освен това, границите на приемливата критика по отношение на държавните служители могат при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на физически лица. Съдът взема под внимание обстоятелството, че тези твърдения не са направени публично или в писма, адресирани до медиите или обществеността, нито пък извън предвидените канали за жалба. Това е много важен въпрос (че те никога не са били направени публично) за Съда с оглед оценката на пропорционалността на намесата в светлината на чл. 10. Така евентуалното негативно въздействие върху репутацията на засегнатите лица, ако има такова, е доста ограничено. В случая на г-н Полфрийман той дори не е визирал конкретни служители.

Съдът отбелязва, че оплакванията на жалбоподателите вероятно са могли да окажат негативно въздействие върху професионалното положение на засегнатите и да подкопаят авторитета им пред лишените от свобода.  Но те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частни лица да докладват за предполагаема нередност в поведението на държавен служител пред орган, компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е проявление на върховенството на закона в едно демократично общество и служи за гарантиране доверието в държавната администрация. Това с още по-голяма сила важи за затворниците, които са под контрола на властите и затова трябва да съществуват гаранции, че те ще имат възможност да се възползват от това свое конституционно гарантирано право без да се страхуват за евентуални негативни последици върху тях. Макар че в чл. 90, ал. 5 от ЗИНЗС, който възпроизвежда чл. 70,ал.4 от Европейските правила за затворите предвижда, че на затворниците не могат да бъдат налагани дисциплинарни наказания за това, че са направили оплаквания, в случаите на двамата жалбоподатели не са взети предвид тези норми. Въобще не е поставян на обсъждане въпроса дали тези наказания са накърнили правото на жалбоподателите на свобода на изразяване.

Съдът констатира наред с това сериозността на наложените санкции, които биха могли да се разглеждат като необходими само при изключителни обстоятелства, но и в двата случая той не установява такава изключителност. Поради това е установено нарушение на чл. 10 по отношение на всеки един от двамата жалбоподатели.

Author

Write A Comment