След като ДАНС отне разрешението за достъп до класифицирана информация на зам.-председателя на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства – Георги Гатев в медиите се появиха редица публикации. От тях „изплуваха“ имената на лица, по отношение на които очевидно са били прилагани СРС и се правеха внушения, че г-н Гатев е осъществявал нерегламентирани контакти с тях.
Сред коментираните случаи се появи и този на плевенския прокурор Димитър Захариев. В настоящия материал аз ще се спра единствено само на него, тъй като разполагам със собствена информация и наблюдения. По една случайност съм адвокат на г-н Захариев, който ми възложи да подготвя жалба от негово име до Европейския съд по правата на човека. Тя е регистрирана през 2011 г. През юни 2015 г. той ме потърси във връзка с извършени действия по претърсване и изземване в неговия офис, в апартамента му и в жилището на баща му. Във връзка с тези действия аз го посъветвах да сезираме Националното бюро за контрол над СРС, след което подготвих молба от името на г-н Захариев. Тя е написана на моя компютър и в моя офис. Занесох я лично в Бюрото, където една служителка бе повикана от охраната и я прие. На моя екземпляр, чийто оригинал съхранявам аз, а не г-н Захариев, е записан вх.№ Ж-53/23.06.2015 г. Не ми се е налагало нито преди, нито след тази дата да се консултирам с никого – нито с друг колега, нито пък съм търсила членове на Националното бюро. Не виждам и защо би се наложило това, след като всеки средно грамотен бърлгарин и без юридическо образование би се справил с подобна задача. Не съм правила и никакви опити да се срещам с г-н Гатев в качеството му на член на НБКСРС. Допреди седмица не разполагах и с негов телефон, което може лесно да се установи от тези, които извършват подобни проверки. В този смисъл съм готова да свидетелствам и да предоставя оригинала на изготвената от мен молба. Върху екземпляра, който би следвало да се съхранява в деловодството на Националното бюро, собственоръчно съм добавила личните данни за съпругата и бащата на г-н Захариев, за да бъде улеснено извършването на проверката. Ето защо, изнесената информация в частта й за контактите на г-н Захариев с г-н Гатев е меко казано, силно преувеличена и не виждам как въз основа на нея може да се направи извод, че е застрашен общественият ред.
„Горещият картоф“ сега е в полето на Държавната комисия за сигурността на информацията. Вярно е, че законът в твърде пожелателен смисъл е записал, че тя може да събира и нови доказателства (чл. 64, ал. 5), но ако тази институция желае да се утвърди като орган, гарантиращ законосъобразността на актовете за отказ и отнемане разрешенията за допуск до класифицирана информация, тя би следвало да събере допълнителна информация и от други независими източници, а не да се осланя само на непроверени твърдения. Жалко е, че Законът за защита на класифицираната информация /ЗЗКИ/, въпреки последните законодателни промени от 13 септември 2016 г., с които бе въведен и съдебен контрол върху решенията на ДКСИ, не регламентира процедурата, по която протича самото обжалване по административен ред пред ДКСИ, нито урежда задължителните реквизити на постановените от нея решения. Ето защо и актовете й не са „облечени“ в никаква специална форма, а приличат по-скоро на обикновени уведомителни писма:“На свое заседание от определена дата комисията с решение № … потвърди издаденото Ви от Държавна агенция „Национална сигурност“ отнемане на разрешение за достъп до класифицирана информация“. Засегнатият няма откъде да узнае какви са фактическите основания и поради какви мотиви му е отнет допускът. Независимо от законовите непълноти, ако ДКСИ държи да запази или по-скоро – да утвърди своята репутация на орган, съблюдаващ законността, намирам, че тя следва да демонстрира на практика прозрачност в своята работа и да събере допълнителна информация. Аз давам съгласието си да бъда призована и изслушана за фактите, описани по-горе.
До септември 2016 г. решенията на ДКСИ не подлежаха на съдебен контрол, а следващата логична последица бе освобождаването на лицето от заеманата длъжност, защото „по обективни причини“ то не отговаря на изискванията за заемането й. Тези заповеди за прекратяване на служебните/трудовите правоотношения можеха да се атакуват в съда, но съдилищата отказваха да извършат контрол върху основанието за отнемане на допуска и просто констатираха, че липсват предпоставките за заемане на длъжността, защото за нея се изисква наличието на разрешение за достъп до класифицирана информация.
Така в продължение на повече от 15 години много лица се оказваха с отнет допуск и съответно – с прекратени договори, не защото реално бяха заплаха за обществения ред, националната сигурност и другите обстоятелства, записани в чл.чл.41 и 42 от ЗЗКИ, а защото по различни причини бяха станали неудобни на началниците си или за тяхната позиция имаше „по-подходящ“ кандидат. Това бе констатирано в проучване върху практиката на Върховния административен съд от страна на Фондация „Български адвокати за правата на човека“ и бе изнесено на конференция, на която присъстваха председатели на отделения и самият председател на ВАС на 26 май 2008 г. [1] Докладът бе предоставен на всички заинтересовани институции. Практиката не се промени и след това.
Така беше до момента, когато Европейският съд по правата на човека постанови решението си по делото Миряна Петрова срещу България (решение от 21 юли 2016 г. по жалба № 57148/08). В него тази международна инстутиция установи нарушение на правото на ефективен достъп до съд на жалбоподателката, чийто договор с НСС бе прекратен след отнетото й разрешение за достъп до класифицирана информация. ЕСПЧ констатира, че националните съдилища сами са ограничили своята компетентност , като са отказали да осъществят независим съдебен контрол върху фактите, дали основание за отнемане на разрешението, а това представлява непропорционално ограничаване на правото на достъп до съд.
Няма съмнение в едно – каквото и да бъде решението на ДКСИ, то ще стигне до Върховния административен съд, защото една от двете страни няма да бъде доволна от него (освен, ако междувременно ДАНС не прояви благоразумие и не си го отмени, каквато възможност съществува във всеки един момент както във фазата на административното, така и във фазата на съдебното производство). В светлината на законово регламентираното правомощие за съдебен контрол върху решенията на ДКСИ бих желала да препоръчам на колегите съдии от Върховния административен съд да се запознаят с решението на Европейския съд по правата на човека по делото Regner c. République tchèque (Requête no 35289/11, 26 novembre 2015, §§30, 35-37)[2] От него може да се получи информация как действат чешките съдилища в производства по оспорване на отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация. На тях им се предоставя цялата административна преписка по отнемане на разрешението за достъп и те могат да осъществяват пълен съдебен контрол, а административният орган е длъжен да им представи доклад със задължителна информация в него. Именно така се гарантират принципите на състезателност на процеса и на равенство на средствата.
Начинът, по който ДКСИ и ВАС ще решат този случай, ще бъде много симптоматичен относно пътя, по който върви нашата страна – дали се опитваме да отстояваме демократичните устои – да станем правова държава и да гарантираме, че има кой да брани правата на гражданите или сме оставили всичко в ръцете на група самозабравили се субекти, които се поставят над държавността и законите.
[1] Правата на човека, 2007, № 4, с. 40-41
[2] Решението е изготвено и на английски език и може да бъде намерено на страницата на Европейския съд в базата данни HUIDOC: