Stefan Stankov c. Bulgarie (requête no 25820/07), 17 mars 2015
Жалбоподателят е роден през 1958 г. През 1985 г. му е поставена диагноза „шизофрения“ и постъпва на лечение в психиатрична клиника, където престоява 9 месеца. Жалбата е свързана с поставянето му под ограничено запрещение и настаняването му в дом за лица с психични заболявания.
През 1999 г. по искане на майката да бъде поставен под запрещение окръжният съд в Търговище постановява решение, с което го поставя под ограничено запрещение поради това, че, страдайки от шизофрения, в резултат на промените в психиката му, той не може да се грижи за своите работи и да управлява имуществото си. Неговата майка е определена за попечител. Малко по-късно тя прави искане синът й да бъде настанен в дом за лица с психични отклонения. На 30.06.1999 г. жалбоподателят е настанен в такъв дом в с. Драгаш войвода, където остава до 26 септември 2002 г., когато е преместен в подобно заведение в с. Русокастро. На 21 април 2004 г. и на 1 юни 2011 г. жалбоподателят собственоръчно подписва договори за получаването на социалната услуга настаняване в дом за лица с психични отклонения (макар че впоследствие твърди, че не си спомня този факт, въпреки установеното авторство на подписа му). През ноември 2005 г., по инициатива на неговия адвокат, жалбоподателят е прегледан от завеждащ психиатрично отделение към един център за обществени грижи за лица с ментални проблеми. В изготвения доклад е записано, че жалбоподателят е спокоен, комуникативен, готов да сътрудничи, и макар и да страда от това заболяване, очевидно пристъпите са редки и би могъл спокойно да живее в семейна среда при наличието на достатъчно добри съвременни медикаменти, които би могъл да приема. В същия смисъл е и изготвеният по разпореждане на директора на дома в Русокастро доклад за поведението и социалните способности на жалбоподателя от пролетта на 2006 г. В него е отбелязано, че той има добри взаимоотношения както с персонала, така и с настанените в заведението, проявява интерес към телевизия, музика и вестници. Колкото до социалните му способности е отбелязано, че той е напълно самостоятелен и може да се грижи сам за себе си, но е податлив на психологическо въздействие. През 2007 г. в изпълнение на национална програма за реинтегрирането на лица с психически отклонения жалбоподателят е включен в списъка на 12 души, за които е преценено, че могат да се грижат сами за себе си и да бъдат настанени в т.н. „защитени жилища“. След подобна оценка през 2012 г. е изпратено писмо до майката на жалбоподателя, с което е поканена да приеме обратно сина си и да поеме грижата за него. Писмото е върнато поради промяна на адреса. Нито майката, нито сестрата на жалбоподателя не проявяват интерес към него и не го посещават през всички години, откакто е настанен в социални домове. През 2006 г. жалбоподателят отправя молба до окръжния прокурор с искане да бъде преразгледано решението, с което е обявен за ограничено дееспособен, тъй като счита, че той може да се грижи самостоятелно за своите интереси. Прокурорът отказва да сезира съда.
Жалбоподателят повдига оплаквания, че е бил незаконно лишен от свобода, както и че националният съд не е преразглеждал периодично настаняването му в дом за лица с душевни заболявания и не е могъл да претендира обезщетение за незаконното си задържане без основание.
Правителството прави възражение за недопустимост на жалбата поради това, че през април 2004 г. той е дал писменото си съгласие да бъде настанен в социален дом, поради което е изгубил качеството на жертва (жалбата е депозирана на 19 май 2007 г.)Освен това Правителството възразява, че в случая чл. 5 не намира приложение, защото жалбоподателят е бил настанен не в психиатрична клиника, а в социален дом по искане на майката, която е била негов попечител, а не служебно от властите. Съдът отхвърля първото възражение, приемайки, че става въпрос за продължаващо нарушение. Колкото до второто, той намира, че следва да го разгледа едновременно с оплакванията по същество.
Тъй като страните излагат противоречиви тези относно това – дали жалбоподателят е бил лишен от свобода доброволно или не, както и относно това дали възможността за напускане на тези институции е ограничена, Европейският съд намира, че трябва да провери дали ситуацията на жалбоподателя представлява лишаване от свобода по смисъла на чл. 5.
Той констатира, че настаняването в дома в с. Драгаш войвода е по искане на майката на жалбоподателя, определена за попечител, със съдействието на социалната служба в общината, но не е искано съгласието на самото лице. Той установява, че до 14 август 2002 г. отсъства въобще договор за настаняването на жалбоподателя в такова заведение. След тази дата, макар и да е налице такъв, но по него жалбоподателят не е страна, а той е подписан от неговата майка и социалния дом . След ноември 2002 г. тя упълномощава друго лице да бъде социален асистент и да движи ежедневните въпроси на сина й, а след 2008 г. на практика директорите на дома в Русокастро са били попечители на жалбоподателя и са вземали решения вместо него. Поради това Съдът намира, че ситуацията е подобна на тази, установено по делото Stanev c. Bulgarie [GC] (no 36760/06, § 122, 17 janvier 2012). Той отбелязва, че жалбоподателят нито е бил настаняван в социалните домове по негово искане, нито на основата на един доброволен граждански договор за получаване на социална помощ или закрила. Ето защо Съдът достига до извода, че ограниченията, от които се оплаква г-н Станков, са резултат на различни действия, предприети след искането за настаняване и изпълняването на тази мярка от различни представители на държавата. Фактът, че първоначално това е по инициатива на майката на жалбоподателя, не променя по никакъв начин тази констатация.
Съдът изследва обективните и субективните елементи на лишаването от свобода по смисъла на чл. 5. Той констатира, че действително жалбоподателят не е бил държан в помещение или сграда, което е било заключено и е могъл да излиза от там и да се разхожда до близкото село, да се включва в организирани екскурзии, но всяко едно напускане на сградата е трябвало да бъде предшествано от изрично дадено съгласие от служители на дома. Това дава основание на Съда да заключи, че жалбоподателят се е намирал под постоянен контрол и не е бил свободен да напуска дома по собствено желание без разрешение. Колкото до продължителността на мярката, той констатира, че жалбоподателят остава в дома в Русокастро почти 15 години въпреки намерението на властите да го настанят в алтернативно заведение. Що се отнася до субективния аспект на мярката Съдът отбелязва, че в нарушение на нормите на вътрешното право не е било искано мнението на жалбоподателя както относно настаняването му в първия дом, така и за преместването му във втория. Наред с това той не е бил наясно относно продължителността на тези мерки. Въз основа на тези констатации Съдът заключава, че анализираната ситуация попада в предметния обхват на чл. 5§1.
По-нататък той изследва дали тази мярка съответства на изискванията на вътрешното законодателство и дали, ако влиза в приложното поле на някое от изключенията, изброени в пунктове от а) до f), тя е оправдана. Съдът констатира, че националното законодателство не предоставя право на попечителя да действа самостоятелно от името на лицето, поставено под неово попечителство. В случаи като този на жалбоподателя договорите са валидни, ако са подписани едновременно и от двете лица (попечителят и ограничено запретеният). Освен това в първите три години от настаняването му не е бил подписан никакъв договор, а този от 14 август 2002 г. не е съдържал съгласието на жалбоподателя. Колкото до договорите от 2004 и 2011 г., Съдът не намира за необходимо да анализира дали те съответстват на националното законодателство, тъй като според него не са налице предпоставките на изискванията, посочени в т. е). Вярно е, че този текст разрешава настаняването на едно лице, страдащо от психично заболяване дори и ако не се налага медикаментозно лечение. Но една такава мярка трябва да бъде оправдана с оглед тежестта на здравословното състояние на лицето, с цел да се осигури собствената му или тази на околните защита. Съдът отбелязва, че не са били извършвани периодични медицински изследвания (защото такива не са били предвидени в националното законодателство), за да се прецени дали е наложително оставането му в такъв дом или не. Поради изложените аргументи той достига до извода, че лишаването от свобода на жалбоподателя не е било оправдано на основание чл. 5§1, е) и установява нарушение.
По повод повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 5§4 Съдът констатира, че националното законодателство не предвижда задължението за българските съдилища в нито един момент и под никаква форма да осъществяват периодичен и автоматичен контрол по отношение на настанените в домове за лица с психични отклонения. Поради това, че в българското право настаняването в такъв дом не се възприема като форма на лишаване от свобода, то и не се предвижда възможността за обжалването й. Ето защо се установява нарушение и на чл. 5§4.
Доколкото не са представени никакви примери, че лица в ситуацията на жалбоподателя, са успявали по съдебен път да получат обезщетение, нито пък е доказано, че жалбоподателят би могъл да претендира за такова, Съдът установява нарушение и на чл. 5§5.
Поради липсата на възможност за преразглеждане на решението за поставяне под ограничено запрещение е установено и нарушение на чл. 6§1.
Съдът установява нарушени и на чл. 3 самостоятелно и във вр. с чл. 13.
Колкото до оплакванията по чл. 8, Съдът намира, че не се налага те да бъдат разгледани самостоятелно.
Решението е взето с мнозинство 5 срещу 2 гласа.
