Stoychev c. Bulgarie (requête no 29381/04), 21 décembre 2010
На 4 март 1999 г. в 18 часа жалбоподателят е задържан от полицията по сигнал на майка му, че многократно я е заплашвал с убийство, както и че вече е била обект на агресивни действия от негова страна. На 5 март 1999 г. той е настанен в психиатрична болница в изпълнение на постановление на районния прокурор по силата на член 185 от Наказателно-процесуалния кодекс. Прокурорът разпорежда да се направят психиатрични прегледи и изследвания с цел установяване на необходимостта от задължително лечение. Жалбоподателят излиза от болницата на 7 април 1999 г. На неуточнена дата през 2001 г. той предявява иск за обезщетение за вреди и пропуснати ползи пред районния съд срещу полицията и прокуратурата. Жалбоподателят твърди, че арестът му на 4 март 1999 г. и настаняването му в психиатрична болница са били неправомерни и претендира обезщетение за претърпените вреди. Исковата му претенция е отхвърлена от районния съд и решението е оставено в сила от следващите две инстанции.
Оплакванията на жалбоподателя са , че незаконосъобразно е бил лишен от свобода (чл. 5, §1е), че не е имал право да обжалва законосъобразността на тази мярка, поради което не е бил осъществен съдебен контрол върху задържането му (чл. 5 § 4), както и че е бил лишен от правото да получи обезщетение за незаконното си лишаване от свобода (чл. 5§5), като по този начин е било нарушено и правото му на неприкосновеност на личния живот (чл. 8).
Съдът припомня, че човек не може да бъде смятан за „душевноболен“ и лишаван от свобода, освен ако не отговаря най-малко на следните три условия: първо, неговото психическо разстройство трябва да бъде установено по безспорен начин; второ, душевното разстройство трябва да бъде от такъв вид или в такава степен, че да изисква съдебно решение за задължително задържане; и трето, необходимостта от задържане зависи от продължителността на такова разстройство.
Той счита, че няма основание да се разграничи от констатациите си за наличие на нарушение по чл. 5§1 от Конвенцията по серия от предходни решения срещу България (Varbanov c. Bulgarie, no 31365/96, , §§ 50-53 ; Kayadjieva c. Bulgarie, no 56272/00, §§ 33-41, 28 septembre 2006 ; Kroushev c. Bulgarie, no 66535/01, §§ 41 et 44, 3 juillet 2008 ; Getzov c. Bulgarie, no 30105/03, §§ 20-24, 4 mars 2010) тъй като по времето на фактите, включително до реформата от 1 януари 2005 г., българското право не е осигурявало необходимото равнище на защита от произвол, защото не е поставяло консултацията с лекар като предварително условие за настаняване в лечебно заведение за задължителни психиатрични изследвания. Съдът преценява, че няма доказателства за необходимост от настаняване на жалбоподателя в психиатрично лечебно заведение поради тежко състояние, както и че в този случай неговото принудително настаняване не представлява „законосъобразно лишаване от свобода” (…) на душевноболно лице” по смисъла на член 5 § 1 е). Затова е установено нарушение на този текст.
Във връзка с оплакването по чл. 5§4 Съдът отбелязва, че задържането на жалбоподателя е било постановено от районния прокурор, който впоследствие е страна в съдебното производство срещу настаняването на жалбоподателя в психиатрично лечебно заведение, от което следва, че прокурорът не е бил независим и безпристрастен съгласно изискванията на член 5 § 4 Освен това процесът на взимане на решение от този орган не е бил придружен с процедурни гаранции. Вътрешното законодателство не е предвиждало възможност за обжалване на такова постановление за настаняване в психиатрична болница пред висшестоящия прокурор (Todev c. Bulgarie, no 31036/02, § 39, 22 mai 2008).
Съдът отхвърля възражението, повдигнато от Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, и стига до заключението, че е налице нарушение на член 5 § 4 от Конвенцията във връзка с правото на всеки задържан или лишен от свобода да обжалва законосъобразността на задържането си, тъй като необходимият съдебен надзор не е бил включен в първоначалното решение за настаняване на жалбоподателя в психиатрична болница, нито е имало възможност за обжалване.
Съдът отбелязва, че настаняването на жалбоподателя в психиатрична болница е извършено в нарушение на член 5 §§ 1 е) и чл. 5§4 от Конвенцията, като в случая е приложим и чл. 5§5, постановяващ наличието на изпълняемо право на обезщетение на жалбоподателя, което да се гарантира от вътрешното законодателство.
Тъй като липсата на право на обжалване не е незаконна според българското право, жалбоподателят не може да се възползва от възможността за обезщетение при нарушение на член 5 § 4, предоставена от гореспоменатия закон. Ето защо той установява нарушение и на чл. 5§5 от Конвенцията.
По повод оплакването по чл. 8 Съдът намира, че доколкото се е произнесъл за наличието на нарушение по чл. 5§1е, не се налага да го разглежда самостоятелно и в светлината на този текст.
