Tomov and Nikolova v. Bulgaria (no 50506/09), 21 July 2016
Жалбата е свързана с проблеми при прилагането на ЗСПЗЗ във връзка със земеделската реституция и конкуренцията на правото на собственост, която възниква между различните категории собственици.
През 1993 г. жалбоподателите купуват един парцел от 1000 кв.м. в с. Кранево. Техният продавач придобива собствеността върху земята през 1967 г. от едно ТКЗС. Те владеят необезпокоявано терена в продължение на 10 години, когато през 2003 г. установяват, че той е бил включен в ТКЗС през 1945 г. и неговите някогашни собственици през 1991 г. са започнали процедура за възстановяване на собствеността си. През 1995 г. след решение на съда с решение на поземлената комисия собствеността върху терена е възстановена на 4 април 1996 г.на наследниците на някогашните собственици, след което те я продават на трето лице. На неопределена дата през 2003 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу новите приобретатели. Районният съд в Балчик отхвърля иска им, тъй като приема, че чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ дава предимсто при наличие на конкуренция в претенциите на някогашните собственици, доколкото те са предявили исканията си преди 1997 г. Окръжният съд в Добрич отменя това решение и приема, че жалбоподателите са придобили терена преди 1997 г., поради което те са негови собственици. През декември 2008 г. ВКС отменя това решение и уважава искането на някогашните собственици. Според него чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ, приет през 1997 г., следва да бъде прилаган със задна дата – от самото влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г., тъй като той само изяснявал основните реституционни норми, а чл. 18з, ал. 3 на ППЗСПЗЗ бил неприложим към настоящия случай и не бил пречка за възстановяването на имоти, придобити преди влизането на закона в сила.
Съдът отхвърля всички възражения на Правителството за недопустимост на жалбата.
Съдът отбелязва че това е първият случай, свързан със земеделска реституция, в който пред него се поставят въпроси, подобни на тези, възникнали от приложението на реституционното законодателство във връзка с едрата градска собственост.
След анализа на подобни случаи от групата Великови и други (Velikovi and Others v. Bulgaria (nos. 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 and194/02, 15 March 2007), постановени по-късно, Съдът прилага същия стандарт на преценка и на настоящия случай.
Първият въпрос, на който Съдът търси отговор, е дали е била налице държавна намеса. Въпреки твърдението на Правителството в противния смисъл (тъй като спорът се е развивал между частноправни субекти), той отбелязва, че жалбоподателите губят собствеността си не поради дефекти в договора за покупко-продажба на терена, а поради приемането на ЗСПЗЗ и последващото му прилагане от българските съдилища.
Поради това и изводът е, че в настоящия случай е била налице държавна намеса. Съдът заключава, че жалбоподателите са били лишени от тяхната собственост по смисъла на второто изречение на чл. 1 от Протокол 1. За да бъде такова лишаване оправдано, то трябва да бъде законосъобразно, да е в интерес на обществото и да постига справедлив баланс между интересите на общността и на отделния индивид. Наред с това Съдът отбелязва, че в този аспект е много важно да се направи преценка и на качеството на приложимото право, което е неразделна част от изследването на посочените критерии.
Съдът отбелязва, че титулът на собственост на жалбоподателите не е бил оспорен дълъг период от време – до 1997-1998 г. – много след изтичането на първоначалния едногодишен срок след влизане в сила на реституционния закон. Според Съда намесата в правото на собственост на жалбоподателите не може да се разглежда като попадаща в обхвата на легитимните цели, тъй като тя представлява значително отклонение от своя преходен характер, както вече е установил това в случаите Tsonkovi v. Bulgaria, no. 27213/04, §§ 23-26, 2 July 2009; и Georgieva and Mukareva v. Bulgaria, no. 3413/05, 2 September 2010,§ 37-38.
В конкретния случай Съдът отбелязва, че макар че ЗСПЗЗ е приет през 1991 г., жалбоподателите са били лишени от собственост въз основа на разпоредба, приета едва пре 1997 г. В практиката на ВКС преди тази дата и в неговото ТР от 25 юни 1996 г. е прието, че когато купувачите на земеделска земя – като жалбоподателите – са действали добросъвестно и титулът им на собственост не страда от никакви пороци, то той следва да се счита за валиден и противопоставим по отношение на бившите собственици по земеделска реституция. С оглед на гореизложеното Съдът заключава, че възможността за отнемане на частна собственост за целите на удовлетворяване на реституционните претенции на бивши собственици на земеделски земи, въведена в ЗСПЗЗ с приемането на чл. 10, ал. 13 през 1997 г. не е имал правно основание преди тази дата. За Съда е странно, че оспорването на такъв титул за собственост не е било ограничено с никакъв времеви период.
Сравнявайки случаите, подобни на Великови и др., Съдът констатира, че докато при тях собствениците на апартаменти преди национализацията са били длъжни да докажат наличието на нарушение на закона при придобиването на същите тези апартаменти от трети лица, при земеделската реституция подобна предпоставка не е уредена в закона.
На последно място Съдът отбелязва, че в редица случаи, разгледани от него по повод претенции за земеделска реституция, правото на възстановяване на собствеността не е било признато безусловно, тъй като това производство се е развивало едностранно и при наличието на конкуриращи права с такива на трети лица тези претенции са били разглеждани в самостоятелни производства, в които е бил анализиран способът за придобиване на собствеността от страна на спорещите страни.(Nedelcheva and Others v. Bulgaria, no. 5516/05, §§ 56-58, 28 May 2013, and Karaivanova and Mileva v. Bulgaria, no. 37857/05, §§ 74-76, 17 June 2014).
В светлината на посочените по-горе съображения Съдът достига до заключението, че отнемането на собствеността на жалбоподателите е нарушило принципа на правната сигурност, поради което мярката не попада в приложното поле на легитимните цели, каквито са възстановяване на справедливостта и върховенството на закона.
Той отбелязва, че в случаите от групата Великови, по които е достигнал до същия извод, той е постановявал, че на жалбоподателите следва да бъде предоставена компенсация, основаваща се на пазарната стойност на загубените от тях имоти. Наред с това болшинството от тези жалбоподатели по принцип са имали достъп до схемите за обезщетение, предвидени в самия закон ЗВСОНИ
Съдът констатира, че законодателството, приложимо в настоящия случай, не съдържа разпоредби относно обезщетяването на лица, попаднали в ситуацията на жалбоподателите. За него това означава, че лишаването на жалбоподателите от собственост, в нарушение на принципа на правната сигурност и без никаква компенсация, е непропорционална мярка.
На жалбоподателите е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на пазарната стойност на земята, изчислена на основата на три подобни сделки в същия район, както и неимуществени вреди.
