Velkova v. Bulgaria (Application no. 1849/08), 13 July 2017
През 1993 г. жалбоподателката в качеството й на ЕТ сключва договор за наем с общинска фирма в гр. Кърджали, по силата на който се ангажира да открие магазин в търговския център на града. Срокът на договора е удължаван многократно, докато през 1996 г. тя отправя искане до Община Кърджали на осн. чл. 35 от ЗППДОбП (отм.) да закупи първия етаж в този търговски център. През февруари 1997 г. тя е уведомена, че Общинският съвет отказва да приема предложението й. Този отказ е обжалван пред Окръжния съд, който го отменя. Той установява, че спорните помещения представляват самостоятелно обособени обекти (както в техническо отношение, така и според заоконовите изисквания)и могат да бъдат предмет на разпоредителна сделка. Това решение е оставено в сила от ВАС на 18.02.2005 г. Междувременно през май 2001 г. кметът изпраща уведомление до жалбоподателката, че прекратява договора й за наем от 1993 г., а месец по-късно е издадена заповед за освобождаване на помещенията, чието изпълнение е спряно от съда. През септември 2001 г. е издадена повторна заповед и преди влизането й в сила представители на общината принудително влизат в помещенията и изгонват жалбоподателката от тях, но прокуратурата отказва да се намеси. Този отказ е оставен в сила от по-горестоящите прокуратури. След решението на ВАС от февруари 2005 г. жалбоподателката отправя искане до общинския съвет да започне процедура по приватизация на първия етаж от търговския център, но не получава отговор на искането си. Тя сезира окръжния прокурор, който отказва да образува наказателно производство с мотива, че решението е взето от колективен орган. През април 2006 г. Общинският съвет взема решение да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката, но на част от първия етаж на спорния обект. Следва процедура по оценка на помещенията и няколко експертизи, според които е трябвало първо да се раздели този първи етаж на отделни обекти и едва след това да се започне процедура по приватизация. През юли 2008 г. Общинският съвет упълномощава кмета да открие процедура по приватизация в полза на жалбоподателката по отношение на част от първия етаж. През 2008 г. тя обжалва мълчаливия отказ на общинския съвет да й продаде целия първи етаж. Окръжният съд оставя без уважение жалбата като недопустима, приемайки, че не е налице нов мълчалив отказ. Съдът констатира, че общината не е изпълнила съдебното решение за откриване на процедура по приватизация на целия първи етаж. Това решение е оставено в сила от ВАС. Междувременно жалбоподателката успява да закупи част от първия етаж на търговския център през 2008 г. Тя завежда иск и на осн. чл. 1 от ЗОДОВ, но той е отхвърлен, тъй като според АССГ тя не е доказала какви вреди са й били нанесени от неизпълнението на съдебното решение. Това решение е оставено в сила от ВАС. Едва през 2013 г. общинските власти продължават процедурата за приватизация за останалата част от търговския център и през август 2014 г. жалбоподателката купува и останалата част от първия етаж на търговския център.
Правителството излага няколко довода за недопустимост на жалбата – а/ не били изчерпани вътрешните средства за защита, предвидени в АПК; б/делото по ЗОДОВ било заведено формално и без всякакви аргументи; в/ не бил спазен 6-месечният срок, тъй като трябвало да се приеме, че той започва да тече два месеца след постановяване решението на съда, в които общината е длъжна да изпълни съдебното решение;г/ имало злоупотреба с правото на жалба, тъй като властите били изпълнили изцяло съдебните решения.
Съдът разглежда поотделно всяко едно от възраженията и ги намира за неоснователни. Във връзка с неизчерпване на средствата за защита по АПК той се позовава на решението си по делото Dimitar Yanakiev v. Bulgaria( no. 50346/07, 31 March 2016) и напомня, че много след влизането в сила на новия АПК, едва през 2011-2012 г. предвидените възможности в раздели IV и VI на глава V са признати за ефективно вътрешно средство за защита, докато жалбата е депозирана през 2008 г.Колкото до производството по ЗОДОВ, макар и то по принцип да представлява ефективно вътрешно средство за защита, в случая жалбоподателят го е изчерпил. Относно това, че в крайна сметка жалбоподателката е постигнала целения резултат, Съдът отбелязва, че това е станало едва 9 години след окончателното решение в нейна полза и националните съдилища не са признали, че правата й са били нарушени, поради което тя не е изгубила качеството си на жертва. С оглед на това той не намира за основателно и възражението, че е налице злоупотреба с правото на жалба. Във връзка с възражението за преклудирано право на жалба поради изтичане на 6-месечния срок, Съдът констатира, че жалбоподателката е изчакала властите да изпълнят решението, още повече, че този срок не е преклузивен.
Във връзка с оплакването по чл. 1 от Протокол 1 Съдът се позовава на генералните си принципи, изведени в неговото решение по делото Burdov v. Russia (no. 2), (no. 33509/04, § 99, ECHR 2009), както и на решението по делото Stamova v. Bulgaria no. 8725/07, § 67, 19 January 2017 относно наличните компенсаторни средства за защита при неизпълнение на съдебно решение.
Съдът отбелязва, че жалбоподателкато по настоящото дело е предявила иск за имуществени и неимуществени вреди. Макар че делото й е било разгледано на две инстанции, на всяко ниво съдът е констатирал, че жалбоподателката не е доказала със сигурност, че е претърпяла вреди в резултат на забавеното изпълнение на окончателното решение. По-конкретно нейното искане за парични обезщетения е отказано, тъй като не било ясно дали откриването на процедура за приватизация би довело до това жалбоподателката да се съгласи с условията и действително да купи имота, а молбата за неимуществени вреди е била отхвърлена, тъй като тя не е представила доказателства за емоционално страдание.
Съдът отбелязва, че по времето, когато националните съдилища са направили тези констатации, по-специално към момента на приключване на производството за обезщетение през 2010 г. , жалбоподателката успешно е изкупила част от дължимото . Въпреки това административните съдилища са отхвърлили искането й за парично обезщетение главно въз основа на несигурността, че тя действително щяла да изпълни необходимите стъпки от своя страна, за да се осъществи продажбата. При този подход националните съдилища не са успели да се справят със специфичните аспекти на нарушението по Конвенцията, а именно – прекомерното забавяне на изпълнението на окончателното решение. Докато Съдът не подценява трудностите при оценката на вредите в резултат на загуба на печалби и възможности, той намира, че подходът, възприет от националните съдилища в настоящия случай, е твърде строг. По същия начин и подходът им по отношение на установяването на това дали е претърпяла неимуществени вреди не се придържа към особено силната презумпция за дългите закъснения при изпълнението на окончателните съдебни решения.Затова е установено нарушение на чл. 1 от Протокол 1.
С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че въпреки че съществуващото средство за защита съгласно член 1 от ЗОДОВ от 2006 г. по принцип би могло да предостави на жалбоподателката правна защита във връзка с жалбите й по член 6 § 1 от Конвенцията и член 1, от Протокол № 1, случаят не е такъв при обстоятелствата по настоящото дело. Поради това не е имало ефективно средство за защита на жалбоподателката във връзка с жалбата й. Поради това е налице нарушение на член 13 във връзка с чл. 6§1 и чл. 1 от Протокол 1.