Позитивните задължения на държавата по чл. 2 и чл. 3

Публична лекция на съдията в Европейския съд по правата на човека г-жа Здравка Калайджиева

На 16 юли се проведе традиционната публична лекция на българския съдия в Европейския съд по правата на човека – г-жа Здравка Калайджиева в Националния институт по правосъдие. Както и други години, тя предизвика изключително голям интерес сред магистрати, адвокати и правозащитници и голямата зала на института бе запълнена до краен предел. Освен лектора, интересът бе предизвикан и от избраната тема на лекцията: „Решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията срещу България и развитието на националното законодателство и практика в изпълнение на тези решения. Позитивните задължения на властите за ефективно разследване по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията“.Г-жа Калайджиева обърна внимание на основните аспекти от позитивните задължения на държавите във връзка с опазването на живота и здравето на гражданите (т.н. материално-правни аспекти на чл. 2 и чл. 3), като направи анализ на някои скорошни решения срещу България и преди всичко на това по делото Ненчева и др. (за смъртта на 15-те деца от дома за деца с тежки умствени увреждания от дома в с. Джурково[1]). Тя поясни в какво се изразява отговорността на държавата в случаи, когато определени лица са й поверени да осъществява грижи и надзор върху тях, макар че властите са били своевременно информирани за съществуващата опасност за оцеляването  им и липсата на средства за отопление и храна.

Лекторът припомни, че основните стандарти, приети от Европейския съд и произтичащи от чл. 2 и чл 3, се заключават в това, че  държавите имат задължението не само да се въздържат от умишлено и незаконно отнемане на живот, но също и да предприемат подходящи мерки за гарантиране на живота на лицата под тяхна юрисдикция. Това означава, че за тях възникват задължения в три аспекта:

–          официалните власти да не прибягват до лишаване от живот извън  изключително ограничен брой случаи, когато прилагането на сила е признато за „абсолютно необходимо“;

–          да се гарантира живота и здравето на гражданите от посегателства на трети лица;

–          да се предприемат адекватни мерки за опазване живота и здравето на гражданите, когато те са под неин контрол – в затвори, места за задържане, домове .

Основните позитивни задължения на държавите са изяснени най-вече в решенията на Голямото отделение

В процесуален аспект безусловно задължение на държавата е да проведе ефективно разследване за причините, довели до смъртта или до употребата на насилие или изтезание по отношение на конкретната жертва. Г-жа Калайджиева подчерта, че тежестта на доказване и задължението за извършване на разследване е на държавата. Страните могат да го поискат, да проявяват активност в това отношение, но те не биха могли да извършат свои частни разследвания, нито да заместят държавата в това отношение. Позитивните задължения на държавата в този процесуален аспект изискват да се започне незабавно разследване в ситуациите на чл. 2 и чл. 3, освен ако причините за съответния инцидент не са известни. Съдът подлага на проверка ефективността на самото разследване. Лекторът подчерта, че задължението за разследване не е непременно задължение за резултат, а задължение за средствата, които е използвала държавата в конкретния случай. Поради това не е от значение дали разследването ще установи непременно, че има виновни лица, а доколко са положени усилия да бъдат изследвани всички възможни версии, дали са взети предвид всички относими доказателства, проявена ли е обективност и безпристрастност в изясняването на фактите и обстоятелствата и пр. Позитивното задължение за разследване има функцията не само да установи фактите и обстоятелствата, но раследването трябва да доведе до идентифицирането на лицата, които носят отговорност за случилото се.

В този аспект г-жа Калайджиева изтъкна, че по редица български дела за причинена смърт при полицейско задържане или непосредствено след това – в следствените арести, българските власти не са положили необходимите усилия да установят виновните лица, макар че кръгът им не е бил толкова голям и те са  могли да бъдат идентифицирани. Особено фрапиращи в това отношение   са случаите Бекирски[2] и Каранджа[3], в които се поставя и още един твърде сериозен въпрос – този за правилната преценка относно необходимостта от прилагането на сила и за непропорционалността при използването й. Лекторът изтъкна, че една от функциите на разследването на националните власти е да освободи Европейския съд от задължението той да извършва разследване. За съжаление по много от делата по чл. 2 и чл. 3 срещу България се установява, че не е изяснено дали са санкционирани виновните длъжностни лица, когато такива има. Когато става въпрос за употреба на сила, обществото има право да знае кои са лицата, отговорни за това и дали  са наказани, за да  не се създава впечатлението за безнаказаност. Във всички случаи разследването трябва да продължи докато се изяснят всички обстоятелства. Ето защо и по случая Ненчева и други би следвало разследването да продължи.

Същевременно в отделни случаи самият фокус на разследването при оплаквания за употреба на сила се отмества така, че да не се установи, че са извършени неправомерни действия. Например  в случая Ленев са пренебрегнати оплакванията за изтръгнатите чрез изтезания показания, а вместо това разследването е съсредоточено в посока на употребата на сила при задържането на лицето. Изобщо не е осъществено разследване за мъченията. Българският наказателен кодекс не съдържа изричен текст, който да инкриминира изтезанието като форма на престъпление.

Друг аспект от процесуалните задължения, на който бе обърнато внимание в лекцията, бе във връзка с това, че когато се подготвят операции дори за залавяне на особено опасни престъпници, би трябвало те да бъдат планирани така, че да се гарантира пропорционалността при прилагането на сила. Едва през 2012 г. българският закон за министерството на вътрешните работи въведе разпоредби, чрез които бе установен нов стандарт за употребата на сила, забраняващ такава, ако не става въпрос за насилствени престъпления.  Същевременно лекторът посочи, че след като бяха отменени правомощията на прокуратурата да дава задължителни указания извън рамките на досъдебното производство на други държавни органи, ако в хода на едно разследване се установят пропуски и нередности в различни обществени сфери, нито тя, нито друг орган има правомощия да разпореди на съответните институции  да предприемат дължимите действия.

Г-жа Калайджиева даде и примери, в които Съдът е констатирал, че не са налице пропуски в разследването при оплаквания за нарушения на чл. 2 и чл. 3 и властите са действали с необходимото усърдие. Тя илюстрира това с делата  Мечева[4],Стоянови[5] , Тодорови (самоубийстов на лице в затвор, но родителите – жалбоподатели не са посочили какво не е извършено от страна на властите при разследването).

Като самостоятелен елемент от процесуалните задължения на държавата, произтичащи от разпоредбите на чл. 2 и чл. 3, лекторът изтъкна и този относно задължението за обезщетение по реда на ЗЗД или ЗОДОВ. Беше изтъкнато, че за съжаление стандартите за разглеждането на такива искове от националните съдилища не съответстват на практиката на Европейския съд. Съгласно българското законодателство   обезщетение се дължи при незаконност на съответните действия, но не и при непропорционалност. Поради това невинаги възможността да се търси обезвреда чрез тези закони представлява ефективно вътрешноправно средство за защита. Същевременно в редица случаи продължителността на разследването сама по себе си не е пречка за предявяване на искове за обезвреда, поради което аргументът, че поради тази причина на било водено дело по реда на ЗЗД или ЗОДОВ не се приема от съда като основателен и подобно оплакване се обявява за недопустимо. Такъв е примерът с жалбоподателите по делото Ненчева и др., в който всички родители са имали възможността да предявят искове по чл. 1 от ЗОДОВ непосредствено след смъртта на техните деца срещу съответната институция, независимо, че разследването започва две години след смъртта им е приключва с оправдателни присъди.

След изложението на г-жа Калайджиева участниците имаха възможност да зададат свои въпроси и да изкажат мнения по различни аспекти на темата. Особен интерес предизвика въпросът дали ако след постановено решение на Европейския съд, в което е установено нарушение относно ефективността на разследване по чл. 2 и чл. 3, ако държавата прояви бездействие и не възобнови разследването, би могло да се стигне до нова жалба пред Европейския съд. Лекторът не даде категоричен отговор, тъй като очевидно въпросът следва да се решава не абстрактно, а по повод обстоятелствата на всеки конкретен случай.

[1]Requête n^o 48609/06 ),le 18 juin 2013  

[2]Bekirski c. Bulgarie (n^o 71420/01),2 septembre 2010.