Case of Peev v. Bulgaria (Application no. 64209/0), 26 July 2007
Жалбоподателят работил като експерт в Съвета за криминологични изследвания към Върховната касационна прокуратура. На 11 май 2000г. жалбоподателят изпратил писмо до ежедневника „Tруд“, седмичника „Капитал“ и Висшия съдебен съвет. В това писмо той изложил множество твърдения срещу главния прокурор, г-н Н.Ф. Той твърдял, че последният неправомерно е прекратявал наказателни производства срещу високопоставени лица от изпълнителната власт и е използвал Прокуратурата с цел репресия срещу политически опоненти на управляващата партия и негови собствени опоненти, както и че е създал атмосфера на несигурност и страх в прокуратурата и си е позволявал да упражнява физическо насилие срещу подчинените си . Жалбоподателят призовавал тези слухове, включително и за психическото заболяване на главния прокурор, да бъдат проверени от ВСС. В края на писмото си той посочил, че първоначалното му решение било да напусне поради лошата атмосфера във Върховната касационна прокуратура, но в крайна сметка решил, че би било по-правилно да продължи да изпълнява функциите си и да се бори отвътре срещу безобразието, генерирано от главния прокурор.
Писмото било публикувано в броя на вестник „Труд“ на 13 май, но първото издание на вестника било разпространено предишната вечер (на 12 май), каквато била обичайната практика. Около 21.00ч. в петък, 12 май 2000г. С.Д.[Спартак Дочев], прокурор от Върховната касационна прокуратура, разпоредил на дежурния полицай на входа на Съдебната палата да го пусне, за да запечати кабинета на жалбоподателя. След няколко минути той се върнал и връчил на полицая писмена заповед да не допуска жалбоподателя в сградата на 13 и 14 май 2000г., като заявил, че последният е уволнен.В следващите дни на жалбоподателя бил отказан достъп до кабинета и бюрото му. В понеделник, 15 май 2000г., на жалбоподателя била връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание подадена от него молба по взаимно съгласие , подписана от главния прокурор и незабавно влизаща в сила.
Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнени. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.
Жалбоподателят започнал съдебно производство за незаконно уволнение. Софийският районен съд уважил исковите му претенции, защото установил, че молбата за напускане е била взета от неговия кабинет от лице, което е имало достъп до него в периода от 12 до 15 май 2000г., и е предадена от това лице на главния прокурор. Това прави прекратяването на трудовия договор на жалбоподателя по фиктивно взаимно съгласие незаконосъобразно. Това решение било оставено в сила от следващите две инстанции.
Жалбоподателят повдигнал оплакване по член 10 от Конвенцията за твърдени репресивни мерки срещу него в резултат от публикуването на неговото писмо.
Правителството оспорило статуса на «жертва» на жалбоподателя, доколкото той спечелил гражданското дело за незаконно уволнение. Съдът не приема тезата, изтъквайки, че целта на това производство била по този начин да се защитят трудовите права на жалбоподателя, а не неговата свобода на изразяване. Дори решенията в негова полза да са предоставяли обезщетение в някаква форма, израозяваща се във възстановяване на предишната длъжност и присъждане на обезщетение за загубено трудово възнаграждение, те не са признали изрично или по същество твърдяното нарушение на член 10 от Конвенцията. Няма индикации в преписката, че назначаването му е било с цел признаване и обезщетение за жалбата му по член 10 от Конвенцията.
Съдът заключава, че серията от мерки, предприети срещу жалбоподателя, са в резултат от публикацията в пресата и че тези мерки представляват ограничения и санкции по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията, което е намеса в неговата свобода на изразяване. Такава намеса поражда нарушение на член 10, освен, ако не може да се докаже, че тя е била “предвидена от закона”, преследвала е една или повече законни цели, така както е определено в параграф 2, и е била “необходимо в едно демократично общество” за тяхното постигане.
Съдът намира, че намесата в свободата на изразяване на жалбоподателя не е била “предвидена от закона”, в противоречие с параграф 2 на член 10 от Конвенцията. Освен това, Правителството не е представило никакви аргументи, които показват каква законна цел е преследвана с тези мерки и защо те следва да се считат за “необходими в едно демократично общество” за нейното постигане.
Във връзка с установеното нарушение на чл. 10 Съдът констатира нарушение и на чл. 13 поради липсата на каквото и да било средство за защита в националното законодателство.
Съдът намира нарушение на правото на зачитане на личния живот на жалбоподателя по чл. 8 поради извършеното претърсване, което обхваща бюрото в кабинета на служебното му работно място и неговите картотеки, защото то не е било съобразено със закона.
