Chengelyan and Others v. Bulgaria (Application no. 47405/07), 21 april 2016
Наследодателите на седемте жалбоподатели са притежавали недвижим имот с двуетажна къща в историческата част на гр. Пловдив. През 1966 г. тя е отчуждена по ЗПИНМ и на собствениците е заплатено обезщетение. След приемането на реституционния закон във връзка с възстановяване на имоти по градоустройствените закони през 1992 г. част от наследниците депозират молба до кмета на града да им бъде възстановен имотът. Молбата им е оставена без уважение, след което заповедта на кмета е обжалвана пред окръжния съд, който я оставя в сила. По жалба на жалбоподателите Върховният административен съд отменя решението на долната инстанция. В своето решение от октомври 1998 г. той приема, че както отчуждаването, така и последващото ползване на имота е било незаконосъобразно. Жалбоподателите възстановяват на общината полученото парично обезщетение, за да изпълнят и другото изискване на реституционния закон. През 2001 г. те се снабдяват с нотариален акт за собственост.
След многократни опити да влязат в преговори с общината и да бъдат въведени във владение, които се оказват безуспешни, през декември 2003 г. жалбоподателите предявяват ревандикационен иск срещу община Пловдив и наемателя на имота – „Фонд 13 века България“. Националните съдилища приемат, че са компетентни не само да разгледат този иск, но и да осъществят косвен съдебен контрол върху решението на ВАС, тъй като в хода на това първо съдебно производство нито общината, нито фондът, са взели участие. ВКС намира, че не са бил налице предпоставките за възстановяването на имота, тъй като той е бил културно-исторически паметник, а наред с това били извършени толкова съществени реконструкции и преустройства, че това по смисъла на закона означавало, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е било изпълнено.
Съдът припомня установената от него практика във връзка с правилото res judicata, което гарантира принципа на правната сигурност като част от правото на справедлив процес, позовавайки се включително и на български дела и по-специално – на решението си по случая Decheva and Others v. Bulgaria (no. 43071/06, 26 June 2012, §§ 39-45), който визира приложението на същия реституционен закон. Той подчертава, че ще ограничи анализа си върху отговора на въпроса дали при прилагането на закона в конкретните обстоятелства се е стигнало до нарушаване на правото на справедлив процес на жалбоподателите. Съдът отчита, че окончателното решение от 2 октомври 1998 г. е било взето в хода на двуинстанционна съдебна процедура, приключила пред Върховния административен съд. Принципът на правната сигурност повелява, когато граждански спор е разгледан по същество от компетентните съдилища, че той трябва да бъде решен веднъж завинаги. В двете последователно протекли съдебни производства е бил анализиран един и същ въпрос – дали са били налице предпоставките за реституция, съгласно приложимия реституционен закон или не. Съдът елиминира участието на Фонд „13 века България“, тъй като той е бил само наемател на имота. Възловият въпрос е дали в двете производства са участвали едни и същи страни или не; дали през 1993-1998 г. в административното производство общината е участвала и съответно – дали тя е обвързана от решението на ВАС. Европейският съд отбелязва, че с оглед управлението на общинската собственост общината и кметът могат да имат различни функции, както и по въпросите на реституцията, но това не променя факта, че те са еманация на една и съща местна власт, още повече, че и съгласно ЗМСМА кметът „е орган на изпълнителната власт“ на общината, който „представлява общината пред физически и юридически лица и пред съда“. Заключението на Съда е, че националните съдилища по същество са предоставили „втори шанс“ на общината, като са се произнесли повторно в нейна полза, макар че е било постановено вече решение в предходно оханително производство.Съдът се позовава на своите решения по делата Kehaya and Others (nos. 47797/99 and 68698/01,12 January 2006),§ 69 и Decheva and Others, § 43.
Посочените от него съображения му дават основание да достигне до извода, че в настоящия случай е бил нарушен принципът на правна сигурност, присъщ на чл. 6§1 от Конвенцията.
Съдът установява и нарушение на чл. 1 от Протокол 1, което произтича от нарушението на чл. 6§1.
Въпросът за приложението на чл. 41 от Конвенцията е отложен за решаване в очакване на споразумение между страните в 4-месесчен срок от влизане на решенето в сила.
