На 14 януари 2021 г. на страницата на Европейския съд бе обявено решение по допустимост, постановено на 8 декември 2020 г. по делото AleksandarNEŠKOVIĆ срещу България (жалба № 36803/11). То заслужава да му се обърне внимание, тъй като основанието за недопустимост се извежда от непредставянето на аргументи за нарушаване на Европейската конвенция в хода на производството пред националния съд.Продължи към пълния текст »
По повод обявената дата за парламентарни избори от г-н Радев и направеното от него в тази връзка изявление един младеж си позволи подигравателната реплика, че г-н Радев не бил наясно с международните актове и практиката на Европейския съд за правата на човека. В подкрепа на казаното той се позова на „едно решение на Европейския съд от 2012 г.“. Ако попитаме младежа кое е това решение и дали го е чел, той силно би се затруднил, защото авторите на текста са му подали само тази информация, която цели да дезинформира зрителите и слушателите на по спешност свиканата от ГЕРБ пресконференция. Целта й бе да декларират, че няма да приемат нито едно от предложенията на Президента за промени в Изборния кодекс – напук, като незрели тийнеджъри, които не приемат нещо, просто защото е казано от възрастните, а не защото е неправилно. Продължи към пълния текст »
Европейският съд: Липсата на съдебен контрол върху прокурорските актове при настаняването в Домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни противоречи на Европейската конвенция
На 8 декември 2020 г. Европейският съд за правата на човека за пореден път установи нарушение на чл. 5§4 от Конвенцията в своето решение по делото D.K. c. Bulgarie[1] поради липсата на съдебен контрол върху постановленията на прокуратурата, с които на основание чл. 37 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни тези лица се настаняват в Домове за временно настаняване. [2] Жалбата е свързана със законността на задържането на непълнолетно момиче в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни. Тя е класифицирана от Съда във второ ниво по значимост (първо е най-високото) Продължи към пълния текст »
Без съмнение, настаняването във ВУИ и СПИ, независимо от това как ще бъде определена тази мярка (като възпитателна, наказателна или принудително-административна), води до ограничаване свободата на малолетните и непълнолетните лица. Ето защо е важно да се анализира доколко са налице основания и спазена ли е процедурата, за да се приеме, че в тези случаи сме изправени пред едно от изключенията на нормата на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, прогласяваща правото на свобода и сигурност. Това право има изключително важно значение за „едно демократично общество”. Всеки индивид има правото да не бъде лишен или да не остане лишен от свобода, освен при условията на чл. 5 § 1. Неговите пет алинеи съдържат изчерпателен списък на основанията, въз основа на които може да се осъществи лишаването от свобода. Мярката няма да е законна, ако не е налице някое от тях. Съдът изследва нейната законност, опирайки се преди всичко на националното право – както по отношение на материалните основания, така и на процедурата. Той изтъква обаче, че само съблюдаването на националното законодателство не е достатъчно – член 5 изисква освен това съответствие на всяко лишаване от свобода с целта да бъде защитен индивидът срещу произволното засягане на неговата свобода – т.е. изследва се съответствието на националния закон с Конвенцията. [1]Продължи към пълния текст »
През 2019 г. Европейският съд постанови едва 19 решения по съществото на спора срещу България, от които – две за определяне на справедливо обезщетение по чл. 41[1] (т.е. основните решения, в които е установено нарушение, са от предходна година, но Съдът е преценил, че въпросът за размера е спорен и е дал възможност на страните да се споразумеят или поне да представят допълнителни аргументи в подкрепа на тезите си, въз основа на които той да вземе окончателното решение). Така се очертава една неблагоприятна тенденция на непрекъснато намаляване броя на решенията, ако сравним отиващата си 2019 с предходните години. През 2016 решенията бяха 37[2], през 2017 – 39[3], през 2018 – 29[4], а сега – 19. Продължи към пълния текст »
На 13 март 2018 г. бе обнародвано изменение и допълнение в посочения закон след разгорещени дебати не само в парламентарната зала, но и аргументирана критика още при внасянето на законопроекта от страна на авторитетни специалисти в областта на правото. Под благовидния предтекст – да се осигурят ефективни механизми за попълване на масата на несъстоятелността на банка, обявена в несъстоятелност (показателното е, че законопроектът визира проблема «Корпоративна търговска банка»), както и да се противодейства на схеми за вторичното разграбване на активите, закупени пряко или непряко с пари с такъв произход, всъщност се стига до преуреждането със задна дата на конкретни сделки и спорове във връзка с несъстоятелността на посочената банка. Приетите текстове нарушават не само редица конституционно гарантирани права, като правото на собственост, правото на равни условия за развитие на стопанската дейност, равенство на страните в процеса (като част от правото на справедлив процес). Те влизат в ясно противоречие и с правото на Европейския съюз.
Решенията на Европейският съд по правата на човека през 2017 г. – българският контекст
В края на януари 2018 г. Европейският съд по правата на човека публикува поредния годишен доклад за своята дейност за изминалата 2017 г., както и други статистически данни – по отделни страни.[1] Техният анализ ни позволява не само да получим информация за възловите проблеми, пред които е бил изправен Съдът, както и пътищата, чрез които се е опитал да ги реши, но можем да установим и какво е мястото на България сред 48-те държави, кои жалби са били с „приоритет“ и той е преценил, че е наложително тяхното по-бързо разглеждане и др. п.
В следващото изложение ще направя кратък обзор (по-скоро статистически) на дейността на Съда като цяло, след което ще насоча фокуса към нашата страна. Освен обобщената информация ще представя кратък анализ на най-съществените решения на Съда по основателност и по допустимост, постановени срещу България. Продължи към пълния текст »
На 22 август Държавната комисия по сигурността на информацията /ДКСИ/ постанови решение, с което потвърди действията на ДАНС за отнемане разрешението за достъп до класифицирана информация на зам.-председателя на Бюрото за контрол над специалните разузнавателни средства Георги Гатев. Нищо неочаквано и изненадващо няма в нейните действия, след като членовете на този колегиален орган „се определят с решение на Министерския съвет за срок от 5 години по предложение на министър-председателя“(чл. 6 от Закона за защита на класифициранаат информация /ЗЗКИ/). Както в стотици случаи, така и в настоящия, решението е без мотиви, защото законът не поставя такова изискване. Но, тъй като през миналата година Европейският съд констатира нарушение на правото на справедлив процес по делото Миряна Петрова срещу България[1] – казус, доста наподобяващ този на г-н Гатев (то бе разисквано в предходната ми публикация), няколко месеца по-късно ЗЗКИ бе променен, като в чл. 68, ал. 1 и чл. 69 бе регламентирано, че решенията на ДКСИ подлежат на съдебен контрол пред тричленен състав на Върховния администартивен съд, чийто акт е окончателен.
В т.н. „План за действие“ по изпълнение решението на Европейския съд по делото на Миряна Петрова, който Правителството е изпратило на 27 април 2017 г. в секретариата на Комитета на Министрите на Съвета на Европа по повод предстоящато му 1288-мо заседание на 6-7 юни 2017 г.[2] , са цитирани извършените промени в ЗЗКИ. Като заключение е отбелязано, че така е преодоляна законовата пречка за осъществяване на пълен съдебен контрол върху актовете по отнемане на разрешенията за достъп до класифицирана информация. Продължи към пълния текст »
Отстъпление в практиката на Съда относно гаранциите на справедливия процес
На 12 май 2017 г. Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека постанови своето решение по делото Симеонови срещу България, в което установи, че не е допуснато нарушение на правото на справедлив процес поради недопускането на адвокат в първите три дни след задържането на заподозряното лице.
Голямото отделение направи още една крачка назад, отказвайки се от отново от стандарта, установен в делото Салдуз и решавайки българския случай в светлината на делото Ибрахим и други без да се аргументира кое налага това. Продължи към пълния текст »
На 26 януари 2017 г- се състоя годишната пресконференция на Европейския съд по правата на човека, на която нейният председател г-н Гуидо Раймонди направи една рекапитулация на работата на тази международна институция. Той отбеляза, че броят на депозираните жалби чувствително се е увеличил с цели 23% през 2016 за разлика от набелязаната тенденция за тяхното намаляване през предходните две години. Това увеличение по думите му се дължи най-вече на ситуацията в три държави – на Румъния и Унгария поради въпроси, свързани с условията на задържане и на Труция след драматичните събития през юли 2016 г. по повод неуспешния опит за преврат там .
Във връзка с организираната пресконференция Съдът представи и годишния доклад за своята дейност, както и статистическата информация за 2016 г.[1] Данните по държави сочат, че в класацията с най-голям брой постановени решения, в които е установено поне едно нарушение на Конвенцията, води Русия с 228 решения, следвана от Турция – 88, Румъния – 86, Украйна – 73, Гърция – 45 и Унгария – 41. Към 31 декември 2016 г. най-голям е броят на висящите жалби срещу Украйна (22.8%), Турция (15,7%), Унгария (11,2%), Русия (9,8%), и Румъния (9,3%). Половината от всички жалби, за които е идентифициран приоритет от страна на Съда, идват от Украйна. Ето защо в своята реч президентът Раймонди подчертава необходимостта от предприемането на ефективни мерки за прилагането на Конвенцията на национално ниво, за да бъде реализиран на практика в пълен обем принципът на субсидиарността.
Нито в речта на г-н Раймонди, нито в годишния доклад на Съда, не е цитирана страната ни като голям „нарушител“ на Конвенцията. На този фон твърде странно се оказа заглавието на статията на журналиста Светослав Терзиев във вестник „Сега“[2] и публикувана в същия вид в най-големия и четен правен портал – „Правен свят“[3]. Това е поводът и за настоящия материал, защото нито едно от твърденията за поредната очерняща страната ни класация, в която уж заемаме едно от челните места, не е вярно.Продължи към пълния текст »
На 14 януари 2021 г. на страницата на Европейския съд бе обявено решение по допустимост, постановено на 8 декември 2020 г. по делото Aleksandar NEŠKOVIĆ срещу България (жалба № 36803/11). То заслужава да му се обърне внимание, тъй като основанието за недопустимост се извежда от непредставянето на аргументи за нарушаване на Европейската конвенция в хода на производството пред националния съд. Продължи към пълния текст »
