Права на Човека .com

Без съмнение, настаняването във ВУИ и СПИ, независимо от това  как ще бъде определена тази мярка (като възпитателна, наказателна или принудително-административна), води до ограничаване свободата на малолетните и непълнолетните лица. Ето защо е важно да се анализира доколко са налице основания и спазена ли е процедурата, за да се приеме, че  в тези случаи сме изправени пред едно от изключенията на нормата на чл. 5 от Европейската конвенция за правата на човека, прогласяваща правото на свобода и сигурност.  Това право има изключително важно значение за „едно демократично общество”. Всеки индивид има правото  да не бъде лишен или да не остане лишен от свобода, освен при условията на чл. 5 § 1. Неговите пет алинеи  съдържат изчерпателен списък на основанията, въз основа на които може да се осъществи лишаването от свобода. Мярката няма да е законна, ако не е налице някое от тях. Съдът изследва нейната законност, опирайки се преди всичко на националното право – както по отношение на материалните основания, така и на процедурата. Той изтъква обаче, че само съблюдаването на националното законодателство не е достатъчно –  член 5 изисква освен това съответствие на всяко лишаване от свобода с целта да бъде защитен  индивидът срещу произволното засягане на неговата свобода – т.е. изследва се съответствието на националния закон с Конвенцията. [1] Продължи към пълния текст »

През 2019 г. Европейският съд постанови едва 19 решения по съществото на спора срещу България, от които – две за определяне на справедливо обезщетение по чл. 41[1] (т.е. основните решения, в които е установено нарушение, са от предходна година, но Съдът е преценил, че въпросът за размера е спорен и е дал възможност на страните да се споразумеят или поне да представят допълнителни аргументи в подкрепа на тезите си, въз основа на които той  да  вземе окончателното решение). Така се очертава една неблагоприятна тенденция на непрекъснато намаляване броя на решенията, ако сравним  отиващата си 2019 с предходните  години. През 2016 решенията бяха 37[2], през 2017 – 39[3], през 2018 – 29[4], а сега – 19. Продължи към пълния текст »

На 13 март 2018 г. бе обнародвано изменение и допълнение в посочения закон след разгорещени дебати не само в парламентарната зала, но и аргументирана критика още при внасянето на законопроекта  от страна на авторитетни специалисти в областта на правото. Под благовидния предтекст –  да се осигурят ефективни механизми за попълване на масата на несъстоятелността на банка, обявена в несъстоятелност (показателното е, че законопроектът  визира проблема «Корпоративна търговска банка»), както и да се противодейства на схеми за вторичното разграбване на активите, закупени пряко или непряко с пари с такъв произход, всъщност се стига до преуреждането със задна дата на конкретни сделки и спорове във връзка с несъстоятелността на посочената банка. Приетите текстове нарушават не само редица конституционно гарантирани права, като правото на собственост, правото на равни условия за развитие на стопанската дейност, равенство на страните в процеса (като част от правото на справедлив процес). Те влизат в ясно противоречие и с правото на Европейския съюз.

Продължи към пълния текст »

 Решенията на Европейският съд по правата на човека през 2017 г. – българският контекст

В края на януари 2018 г. Европейският съд по правата на човека публикува поредния годишен доклад за своята дейност за изминалата 2017 г., както и други статистически данни – по отделни страни.[1] Техният анализ ни позволява не само да получим информация за възловите проблеми, пред които е бил изправен Съдът, както и пътищата, чрез които се е опитал да ги реши, но можем да установим и какво е мястото на България сред 48-те  държави, кои жалби са били с „приоритет“ и той е преценил, че е наложително тяхното по-бързо разглеждане и др. п.

В следващото изложение ще направя кратък обзор (по-скоро статистически) на дейността на Съда като цяло, след което ще насоча фокуса към нашата страна. Освен обобщената информация ще представя кратък анализ на най-съществените решения на Съда по основателност и по допустимост, постановени срещу България. Продължи към пълния текст »

На 22 август Държавната комисия по сигурността на информацията /ДКСИ/ постанови решение, с което потвърди действията на ДАНС за отнемане разрешението за достъп до класифицирана информация на зам.-председателя на Бюрото за контрол над специалните разузнавателни средства Георги Гатев. Нищо неочаквано и изненадващо няма в нейните действия, след като членовете на този колегиален орган „се определят с решение на Министерския съвет за срок от 5 години по предложение на министър-председателя“(чл. 6 от Закона за защита на класифициранаат информация /ЗЗКИ/). Както в стотици случаи, така и в настоящия, решението е без мотиви, защото законът не поставя такова изискване. Но, тъй като през миналата година Европейският съд констатира нарушение на правото на справедлив процес  по делото Миряна Петрова срещу България[1] – казус, доста наподобяващ този на г-н Гатев (то бе разисквано в предходната ми публикация), няколко месеца по-късно ЗЗКИ бе променен, като в чл. 68, ал. 1 и чл. 69 бе регламентирано, че решенията на ДКСИ подлежат на съдебен контрол пред тричленен състав на Върховния администартивен съд, чийто акт е окончателен.

В  т.н. „План за действие“ по изпълнение решението на Европейския съд по делото на Миряна Петрова, който Правителството е изпратило на 27 април 2017 г. в секретариата на Комитета на Министрите на Съвета на Европа по повод предстоящато му 1288-мо заседание  на 6-7  юни 2017 г.[2] , са цитирани извършените промени в ЗЗКИ. Като заключение е отбелязано, че така е преодоляна законовата пречка за осъществяване на пълен съдебен контрол върху актовете по отнемане на разрешенията за достъп до класифицирана информация. Продължи към пълния текст »

Отстъпление в практиката на Съда относно гаранциите на справедливия процес

На 12 май 2017 г. Голямото отделение на Европейския съд по правата на човека постанови своето решение по делото Симеонови срещу България, в което установи, че не е допуснато нарушение на правото на справедлив процес поради недопускането на адвокат в първите три дни след задържането на заподозряното лице.

Голямото отделение направи още една  крачка назад, отказвайки се от отново от стандарта, установен в делото Салдуз и решавайки българския случай в светлината на делото Ибрахим и други без да се аргументира кое налага това. Продължи към пълния текст »

На 26 януари 2017 г- се състоя годишната  пресконференция на Европейския съд по правата на човека, на която нейният председател г-н Гуидо Раймонди направи една рекапитулация на работата на тази международна институция. Той отбеляза, че броят на депозираните жалби чувствително се е увеличил с цели 23%  през 2016 за разлика от набелязаната тенденция за тяхното намаляване през предходните две години. Това увеличение по думите му се дължи най-вече на ситуацията в три държави – на Румъния и Унгария поради въпроси, свързани с  условията на задържане и на Труция след драматичните събития през юли 2016 г. по повод неуспешния опит за преврат там .

Във връзка с организираната пресконференция Съдът представи и годишния доклад за своята дейност, както и статистическата информация  за 2016 г.[1] Данните по държави сочат, че в класацията с  най-голям брой постановени решения, в които е установено поне едно нарушение на Конвенцията, води Русия с 228 решения, следвана от Турция – 88, Румъния – 86, Украйна – 73, Гърция – 45 и Унгария – 41.  Към 31 декември 2016 г. най-голям е броят на висящите жалби срещу Украйна (22.8%), Турция (15,7%), Унгария (11,2%), Русия (9,8%), и Румъния (9,3%). Половината от всички жалби, за които е идентифициран приоритет от страна на Съда, идват от Украйна. Ето защо в своята реч президентът Раймонди подчертава необходимостта от предприемането на ефективни мерки за прилагането на Конвенцията на национално ниво, за да бъде реализиран на практика в пълен обем принципът на субсидиарността.

Нито в речта на г-н Раймонди, нито в годишния доклад на Съда, не е цитирана страната ни като голям „нарушител“ на Конвенцията. На този фон твърде странно се оказа заглавието на статията на журналиста Светослав Терзиев във вестник „Сега“[2] и  публикувана в същия вид в най-големия и четен правен портал –  „Правен свят“[3]. Това е поводът и за настоящия материал, защото нито едно от твърденията за  поредната  очерняща страната ни класация, в която уж заемаме едно от челните места, не е вярно. Продължи към пълния текст »

По повод шест нови осъдителни решения срещу България през октомври-ноември 2016 г.

През март 2015 г. в Брюксел бе проведена конференция на високо равнище с участието на министрите на правосъдието на страните-членки на Съвета на Европа, под надслов : „Прилагането на Европейската конвенция за правата на човека – споделена отговорност“. Такова бе и заглавието на приетата Декларация като заключителен политически документ. В нея за четвърти пореден път (след декларациите от срещите на високо ниво в Брайтън, Великобритания през  април 2012 г., Интерлакен, Швейцария през  февруари 2010 г. и Измир, Турция, през април 2011 г.), бе подчертана основната роля и отговорност на държавите да гарантират прилагането Конвенцията и ефективното изпълнение на решенията на Съда. Продължи към пълния текст »

Преди дни Министерството на правосъдието излезе с официално съобщение, че Европейският съд по правата на човека е уведомил българското правителство, че отхвърля поредното искане на жителите на Варненския квартал „Максуда“ за налагане на привременни мерки – спиране на извеждането на обитателите и разрушаване на незаконно построените жилища в района.[1]

В тази връзка е необходимо да се поясни какво представляват тези мерки, кога могат да бъдат поискани и как процедира ЕСПЧ. Продължи към пълния текст »

В настоящата статия са анализирани основните проблеми на правото на справедлив процес в неговите наказателни аспекти, като те са пречупени през констатираните нарушения на Европейския съд преди всичко по български дела. Наред с това е направен опит за оценка и дали те са преодолени или и към настоящия момент съществуват все още „рискови зони.“ Последователно са разгледани въпросите относно: правото на независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона;юрисдикцията на съда и достъпът до съд по наказателни дела; правото на публично гледане на делото и публично произнасяне на решението; правото на справедлив процес в разумен срок, презумпцията за невинност, както и минималните права, предоставяни на лицата, срещу които е повдигнато обвинение. Продължи към пълния текст »