Начало > Европейски съд по правата на човека, Нови решения, Право на справедлив процес, чл.6 - наказателни аспекти > Поредното осъждане на България от Европейския съд заради непремерени изказвания на министър

Поредното осъждане на България от Европейския съд заради непремерени изказвания на министър

Поредното осъждане на България от Европейския съд заради непремерени изказвания на министър

На 2 февруари 2021 г. Европейският съд постанови своето решение по делото Stefanov v. Bulgaria, (Application no. 26198/13)

Жалбата е по повод изявление на министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов  пред седмичното обзорно предаване по БНТ „Панорама“ по повод промяната на мярка за неотклонение от задържане по стража в домашен арестрта лице, което е извършило въоръжен грабеж.

Жалбоподателят умира в хода на производството пред Европейския съд и процедурата продължава по искане на неговия син.

Фактите по случая

През 2011 г. жалбоподателят  е условно предсрочно освободен от изтърпяването на наказанието си за грабеж и убийство, извършени през 1997 г. През септемвир 2011 г-. той е задържан отново след въоръжен грабеж, извършен в Ботевград. Определена му е мярка за неотклонение задържане под стража, която на 17 януари 2013 г. е изменена в домашен арест поради влошеното му здравословно състояние. Към онзи момент производството е все още в досъдебната си фаза.

Няколко дни по-късно, на 25 януари 2013 г. , в обзорното предаване „Панорама“ Министърът на вътрешните работи отправя критики към българския съд посочвайки, че „институциите не работят в полза на обществото“  и фрапиращ пример за това бил случаят на жалбоподателя, защото съдът му бил  изменил мярката за неоклонение.

С влязла в сила присъда на 5 май 2016 г. жалбоподателят е признат за виновен и осъден за извършения от него въоръжен грабеж.

Възраженията за допустимост

Правителството оспорва правото на сина на жалбоподателя да продължи процедурата, започната от неговия баща след смъртта му на 5 юни 2018 г., тъй като счита, че правото да се считаш за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда е изключително лично и не може да се приема за прехвърлимо. То подчертава, че смъртта на жалбоподателя няма връзка с предмета на делото и се позовава на констатациите на ЕСПЧ по делото Sanles Sanles v. Spain (решение по допустимост), no. 48335/99, ECHR 2000‑XI).

От своя страна синът на жалбоподателя опонира, че е близък роднина и наследник и в случая е без значение дали нарушеното право е прехвърлимо или не. Главният въпрос тук е дали наследниците могат да поискат да продължат процедурата и имат ли легитимен интерес от това. Той посочва, че има моралното задължение да предприеме тези действия, за да се увери, че справедливостта ще възтържествува, позовавайки се от своя страна на делото Ergezen v. Turkey (no. 73359/10, 8 April 2014).

Съдът изтъква по този повод, че в цитираното от Правителството решение наследникът  на починал жалбоподател е поискал де депозира жалба до Съда от името на това лице и поради тази причина жалбата е била обявена за недопустима. Докато в случаи, подобни на този – когато лицето почине след като вече е сезирало Съда, наследниците са били конституирани да продължат производството (напр. (see, for example, Thévenon v. France (dec.), no. 2476/02, ECHR 2006‑III; Angelov and Angelova v. Bulgaria (dec.), no. 16510/06, 7 December 2010; Bittó and Others v. Slovakia, no. 30255/09, § 74, 28 January 2014)В едно от първите решения срещу  България – Cаse of Lukanov v. Bulgaria (application no 21915/93)20 March 1997, в което оплакванията бяха свързани с незаконното лишаване от свобода по чл. 5§1, Съдът също конституира по тяхно желание наследниците на жалбоподателя.

В решението си Европейският съд специално обръща внимание на обстоятелството, че в по-новата си практика за него решаващият въпрос не е дали неимуществените права са прехвърлими или не, а дали наследниците могат да претендират, че имат легитимен интерес да поискат от Съда да разгледа делото въз основа на желанието на жалбоподателя да упражни своето индивидуално и лично право на жалба.( Ergezen, цитирано по-горе, § 29; Ivko v. Russia, no. 30575/08, § 68, 15 December 2015; and Provenzano v. Italy, no. 55080/13, § 96, 25 October 2018).

Съдът наред с това подчертава, че жалбите, с които е сезиран, обикновено имат морално измерение и близките до жалбоподателя лица могат да имат легитимен интерес,    че справедливостта ще бъде възстановена макар и след смъртта на жалбоподателя (вж. реш по допустимост по делото Malhous v. the Czech Republic [GC], № 33071/96, ECHR 2000 XII).

Връщайки се към настоящия случай, Съдът посочва, че синът на жалбоподателя  е близък член на семейството и негов наследник и той има легитимен интерес да продължи жалбата на баща си и да получи решение.

Правителството повдига редица други възражения за недопусимост на жалбата. Едно от тях е, че не била изчерпана вътрешната процедура за предявяване на иск за неимуществени вреди и в подкрепа на твърдението са посочени решения на СГС и САС. Жалбоподателят  обръща внимание, че единственото решение, което се сочи, е било отменено от ВКС и производството към датата на постановяване на настоящото решение все още не е приключила, поради което не е ясно доколко подобно средство може да се приеме за ефективно. Съдът отбелязва, че в редица подобни дела срещу България той вече е достигал до извода, че Правителството не е доказало, че предявяването на иск за непозволено увреждане по ЗЗД представлява ефективно средство за защита., което да е такова не само на теория, но и на практика (Maslarova v. Bulgaria, no. 26966/10, §§ 35 and 38, 29 January 2019, and Lolov and Others v. Bulgaria, no. 6123/11, §§ 48-51, 21 February 2019) Той не намира основания да се отклони от заключенията си по цитираните дела и отхвърля възраженията на Правителството.

По основателността на оплакването

Повдигнатото оплакване е за нарушаване на презумпцията за невинност от страна на министъра на вътрешните работи, който  в интервюто  по телевизията  е посочил жалбоподателя като виновен за изършеното престъпление през 2011 г. на етап, когато производството още е било висящо.

Европейският съд припомня, че според утвърдената от него практика презумпцията за невинност съгласно член 6 § 2 от Конвенцията ще бъде нарушена, ако изявление на държавен служител относно лице, обвинено в престъпление, отразява мнение, че е виновно преди да е доказана вината му според закона (Allenet de Ribemont v. France, 10 February 1995, §§ 35-36, Series A no. 308, and Velyo Velev v. Bulgaria, no. 16032/07, § 46, ECHR 2014 ). В този контекст е важен изборът на думи от публичните служители в техните изявления, преди дадено лице да бъде  признато за виновно и осъдено за престъпление (виж Daktaras v. Lithuania, no. 42095/98, § 41, ECHR 2000‑X)  Въпросът дали дадено изявление на държавен служител е в нарушение на принципа на презумпцията за невиновност трябва да се определя в контекста на конкретните обстоятелства по дадения случай (виж Natsvlishvili and Togonidze v. Georgia, no. 9043/05, § 103, ECHR 2014; и Lolov and Others , § 63).

В настоящия случай жалбоподателят е повдигнал оплакване във връзка с изявлението министъра на вътрешните работи по повод факта, че  е бил поставен под домашен арест от националните съдилища, която мярка министърът критикува. Европейският съд обръща внимание на обстоятелството, че дори и да се приеме, че репликите са били изречени спонтанно по време на телевизионно предаване на живо, докато министърът на вътрешните работи е давал пример за решения на националните съдилища, които той не одобрява, като високопоставен държавен служите той е бил длъжен да подбира внимателно думите си (§ 30). Съдът е категоричен, че „разглежданото изявление надхвърля коментар относно релевантни фактически събития или обяснение, че дадено лице е заподозряно в извършване на престъпления“. То може да създаде сред зрителската аудитория  впечатление, че жалбоподателят несъмнено е извършил въоръжен грабеж, стрелял е по полицаи, взел е кола и е отвлякъл хората в нея. Това изявление е направено по време, когато разследването във връзка с тези престъпления все още е в ход.

Съдът посочва, че е достигал до подобни заключения в множество дела не само срещу България, но и срещу други държави(Gutsanovi, § 201; Alexey Petrov, § 74: and Maslarova, § 46, all cited above; Butkevičius v. Lithuania, no. 48297/99, § 53, ECHR 2002‑II (extracts); and Petrov and Ivanova v. Bulgaria, no. 45773/10, § 46, 31 March 2016)

Той не вижда причина да  стигне до различно заключение в конкретния случай и установява нарушение на чл. 6§2 от Европейската конвенция. Съдът присъжда обезщетение за неимуществени вреди на жалбоподателя.

Вместо заключение

Очевидно някои политици разчитат на късата памет на обикновените български данъкоплатци, а колкото до действията, които предприемат, те се считат за всесилни и се поставят над закона. Това ще бъде така и занапред докато не бъде прието  по законодателен път решение да понесат лична имуществена отговорност, когато по тяхна вина Българската държава е осъждана от Европейския съд. Едватогава биха се замислили за последиците от своите думи и действия. В противен случай просто ще отбелязваме с прискърбие, че отново в поредно свое решение Европейският съд е установил нарушение на Конвенцията, за което ние – данъкоплатците и избирателите, ще плащаме от джоба си. Но ако имаме воля, бихме могли и да ги накажем. Имаме тази възможност на 4 април.

 

Liked it? Take a second to support svmargaritova on Patreon!
  1. Все още няма коментари.
  1. 0 trackbacks