Nina Dimitrova v. Bulgaria (Application no. 40669/16), 16 april 2024
Жалбата е по повод недостатъчната защита на правата на длъжника по заповеди за незабавно изпълнение, издадени в полза на банките, съобразно законодателството до 2019 г., водещо до нарушаване на принципа на пропорционалност и баланс между правата на засегнатата страна и на кредитора и това от своя страна води до причиняване на прекомерна тежест на длъжника.
През 2005 г. жалбоподателката купува апартамент, за който взема кредит от Централна кооперативна банка, обезпечен с ипотека върху същия имот. В подписания договор е записано, че дължимата месечна вноска по кредита е 388 евро, както и че банката едностранно съобразно пазарните условия може да променя лихвения процент, който към момента е 9,9%, а при всяко забавяне се дължи и годишна капитализирана лихва от 35%. През 2008 г. банката увеличава лихвения процент на 10,9% и определя месечен размер на вноската от 411 евро. През 2010 г. е подписан анекс към този договор, с който е уточнена дължимата сума, възлизаща на 39 400 евро, включваща и капитализираната лихва, а месечните вноски са повишени на 454,36 евро. В същото време банката сключва договори за поръчителство с майката и дъщерята на жалбоподателката по отношение на договора за кредит. През 2012 г. тя преустановява да заплаща ежемесечните си вноски по кредита. През октомври 2014 г. банката отправя искане до Софийския районен съд за издаване на заповед за незабавно изпълнение, която е уважена. На нейно основание е разпоредено издаването на изпълнителен лист. Образувано е изпълнително дело.
Съдебният изпълнител отправя покана до жалбоподателката, майка й и дъщеря й да заплатят доброволно дължимите суми (главницата по кредита, неустойка и лихви).Трите правят възражение срещу заповедта за изпълнение през април 2015 г. пред СРС. Наред с това е направено искане за спиране на изпълнението и е оспорено наличието на предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение. С окончателно определение на Софийския градски съд от 25.02.2019 г. заповедта за незабавно изпълнение е отменена, защото не е доказано, че уведомлението от септември 2014 г. е било надлежно получено от жалбоподателката и близките й. Следователно клаузата за предсрочна изискуемост на договора за кредит не е била надлежно задействана, което означава, че дългът, който банката е искала да бъде погасен преди крайния срок, все още не е станал изискуем към момента, когато банката е отправила искането си до съда. Според тълкувателно решение на ВКС от юни 2014 г. обаче това е било абсолютна предпоставка за издаване на подлежаща на незабавно изпълнение заповед за изпълнение.Поради това молбата на банката за издаване на заповедта е отменена, а изпълнителният лист – обезсилен. Искането за спиране на принудителното изпълнение не е уважено.
Междувременно през януари 2016 г. по образуваното изпълнително дело апартаментът е продаден след обявената публична продан. На 29.01.2016 г. съдебният изпълнител изготвя протокола за разпределяне на получените суми и посочва, че към тази дата жалбоподателката дължи на банката общо 102 057 лв. (52 181 евро).
Поради направеното възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение през ноември 2018 г. банката предявява установителен иск, че претендираните от нея суми са дължими от жалбоподателката и майка й.
С решение на Софийския градски съд от 20.07.2020 г. е установено, че едва с връчването на исковата молба на жалбоподателката и нейните близки дългът е станал предсрочно изискуем, а преди този момент не е имало основание за издаването на заповед за незабавно изпълнение. Наред с това клаузата за едностранна промяна на договорената лихва е неравностойна, но самият размер на определената лихва не бил прекомерен.Прието е наред с това, че клаузата за капитализиране на лихвата е нищожна, тъй като лихва върху лихва не се дължи. В светлината на събраните доказателства, съдът приема, че непогасеният дълг на жалбоподателката възлиза на 33 491,62 евро по отношение на неплатената част от главницата, 2 751,20 евро договорна неустойка и 793,33 евро лихва за забава. След обжалването му решението е частично отменено от Софийския апелативен съд, който приема, че дължимата главница е в размер на 21 118,47 евро, а лихвата за забава – 231,30 евро, тъй като клаузата за едностранната й промяна е нищожна. Общо дължимата на банката сума е изчислена на 24 100 евро. Жалбата на банката не е допусната до касация с определение на ВКС от 03.02.2022 г.
През юни 2022 г. майката и дъщерята на жалбоподателката подават молба до Софийския районен съд за издаване на обратни изпълнителни листове срещу банката по отношение на сумите, за които се твърди, че е получила неправомерно в резултат на принудителното изпълнение на заповедта за изпълнение срещу тях. През октомври 2022 г. Софийският районен съд уважава молбата, като разпорежда да бъдат издадени изпълнителни листове на дъщерята на жалбоподателката за 6 503,79 лв. и на майка й – за 614,63 лв. .Това разпореждане е оспорено от банката пред Софийския градски съд, която се аргументира, че СРС не е бил компетентен да издава обратни изпълнителни листове. Изложени са и други аргументи по съществото на спора. СГС отменя разпореждането за издадените обратни изпълнителни листове и приема, че единственият съд с юрисдикция да издава тези разпореждания е съдът, който е отхвърлил изцяло или частично установителния иск на кредитора, а не съдът, който е издал първоначалната заповед за изпълнение. Поради това е разпоредено молбата за издаване на обратни изпълнителни листове да бъде насочена за разглеждане в съответния състав на СГС. Делото към 10 октомври 2023 г. е било все още висящо.
Пред Европейския съд по правата на човека е повдигнато оплакване за нарушение на чл. 1 от Протокол 1. Жалбоподателката твърди, че към конкретния момент българското законодателство не е предоставяло достатъчни гаранции по отношение на издадените заповеди за незабавно изпълнение в полза на банките и че наличните средства за защита не са били ефективни.
Съдът констатира, че в случая намира приложение третото правило на чл. 1, т.е. правото на държавата „да прилага такива закони, каквито счита за необходими, за да контролира използването на собствеността в съответствие с общия интерес“.Той отбелязва, че жалбоподателката не твърди, че публичната продан на нейния апартамент е била незаконосъобразна от гледна точка на българското законодателство, нито че нормите му са били неясни или непрозрачни. Въпросът, който е подложен на анализ в настоящото решение, е дали тези разпоредби гарантират справедлив баланс между интересите на жалбоподателката и тези на насрещната страна. Съдът отбелязва, че извършената публична продан е целяла да удовлетвори вземането на банката, основано на изтегления от жалбоподателката кредит. Следователно, намесата в правото на собственост е имала законна цел – защита на правата на кредиторите.
Съдът отбелязва, че въведената през 2008 г. процедура за незабавно изпълнение е позната и в други европейски държави. Но нейната разновидност в България се състои в това, че няма ограничения за сумите, за които се прилага и е твърде ограничен кръгът на основанията за спирането й. Тя е въведена в полза на банките и други кредитори, защото е прието, че техните счетоводни записвания са достатъчно надеждни, за да послужат за основание да бъде издадена такава заповед преди тя да бъде оспорена. Въпреки че тази схема изглежда извънредна и различна от другите държави, чл. 1 от Протокол 1 предоставя по-голяма свобода на преценка на националния законодател, когато става въпрос за въпроси от икономически и социален характер. Европейският съд констатира, че разглеждането на искането на банката до съда за издаване на заповед за изпълнение се състои във формален преглед на представените документи, без да се уведоми жалбоподателката и поради това не отговаря на процедурните изисквания. Наред с това трите използвани средства за защита от жалбоподателката след като й е била връчена заповедта за изпълнение се оказват недостатъчно ефективни. Искането за спиране на изпълнението не е уважено,а самите съдебни процедури по повод възражението й срещу издадената заповед и жалбата относно липсата на предпоставки за издаване на заповед за незабавно изпълнение не са разгледани своевременно.Съдебните процедури са се забавили повече от 3,5 г., през което време се е стигнало до публична продан на апартамента. На второ място, към онзи момент и до края на 2019 г. българските съдилища не са могли да се въздържат от издаване на подлежащи на незабавно изпълнение заповеди в полза на банките или след това да спрат изпълнението им (дори и ако вземането се е основавало на неравностойни клаузи в заеми на потребители). Тази законова схема по-късно е променена, за да се приведе българското законодателство в съответствие със съдебната практика на Съда на ЕС. Именно съществуващата законова схема до края на 2019 г. не съответства на чл. 1 от Протокол 1. Както както се оказва в случая на жалбоподателката, претендираната от банката сума по дълга е много по-голяма и не съответства значително на размерана задължението, установен от съда поради наличието на неравноправни клаузи.
Правителството да възразява, че ситуацията е можела да бъде предотвратена, ако жалбоподателката бе предприела допълнителни процедурни стъпки. Съдът не приема тези аргументи, посочвайки, че когато жалбоподателят е използвал едно средство за защита, той или тя не може да бъде задължен да използва друго средство за защита, което има по същество същата цел. Освен това предложените способи за защита от правителството или не са били достъпни за жалбоподателката или не биха могли да предотвратят продажбата на апартамента й.
Съдът достига до извода, че правилата, уреждащи издаването и оспорване на подлежащи на незабавно изпълнение заповеди в полза на банките, които са били в сила към съответния момент и начинът, по който тези правила са били приложени към жалбоподателката, са довели до нарушаване на справедливия баланс между нейните права и тези на банката и това е причинило на жалбоподателката непропорционална и прекомерна тежест. Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.
Оплакването за наличие на нарушение на чл. 8 от Ковнецията поради това, че е било нарушено правото й на неприкосновеност на дома е прието за недопустимо ratione materiae поради това, че жалбоподателката не е доказала, че този апартамент отговаря на изискването да е неин единствен дом.
Доколкото установява нарушение на чл. 1 от Протокол 1 Съдът не намира основание да разгледа самостоятелно повдигнатото оплакване за нарушение на чл. 6 в неговите граждански аспекти.
На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди.
