Case of Iliev and Others v. Bulgaria (Applications nos. 4473/02 and 34138/04), 10 February 2011
Първият жалбоподател изтърпява наказание лишаване от свобода във Варненския затвор, а другите двама жалбоподатели са неговите адвокати. Едно от повдигнатите оплаквания е свързано с нарушаване неприкосновеността на кореспонденцията между затворника и неговите адвокати (М.Екимджиев и Е.Бончева).
На 11 ноември 2003 г. първият жалбоподател ангажира втория и третия жалбоподатели за свои процесуални представители пред Съда в контекста на жалба № 4473/02. Тяхната адвокатска кантора се намира в Пловдив, така че основното средство за комуникация помежду жалбоподателите са стандартни писма, изпратени с обикновена поща.
На 11 март 2004 г. първият жалбоподател изпраща писмо до втория и третия жалбоподатели. След получаването му те установяват, че писмото е било отворено, поставени са му дата и печат с изходящ номер от затворническата управа и е било поставено в нов плик с придружително писмо от директора на Варненския затвор на бланка и със същия изходящ номер, в което е записано, че им се изпраща писмото на жалбоподателя по „целесъобразност“. Писмата на първия жалбоподател от 18 май, 8 юни, 16 юни, 23 юли и 10 август 2004 г. са обработени по същия начин и всяко е поставено в два плика. Писмо от втория и третия жалбоподатели от 7 юни 2004 г. е получено от първия жалбоподател отворено, с добавени дата, печат на Министерството на вътрешните работи, входящ номер и ръкописна резолюция „За Красимир Николов Илиев“. Във връзка с това писмо първият жалбоподател в своя отговор до адвокатите си ги предупреждава, че писмата му се четат и вероятно копират от затворническата администрация.На 27 септември 2005 г. първият жалбоподател завежда дело срещу Министерството на правосъдието с иск за общо 2 700 лева за претърпени неимуществени вреди вследствие от условията на лишаване от свобода във Варненския затвор в периода от 6 юни 2002 г. до 26 септември 2005 г. и за твърдяната незаконна проверка на кореспонденцията му с неговите адвокати. Исконеге за вреди от нарушената тайна на кореспонденцията са отхвърлени. Относно контрола на входящата му кореспонденция двете съдебни инстанции намират, че е той е оправдан за доказване самоличността на изпращача.
Съдът отбелязва, че входящата и изходяща кореспонденция на първия жалбоподател с адвокатите му (втория и третия жалбоподатели) е подлежала на проверка съгласно член 33 § 1 (в) от ЗИН. Такава намеса поражда нарушение на член 8, освен ако не бъде доказано, че е „предвидена в закона“, следва една или повече от легитимните цели, определени в алинея 2 на член 8 и е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на тези цели. Относно изискването намесата да е „необходима в едно демократично общество“ за постигане на легитимна цел, Съдът отбелязва, че най-малко седем писма, разменени между първия жалбоподател и адвокатите му , са били отворени и вероятно прочетени от администрацията на затвора . Обяснението на администрацията, че е трябвало да отваря и проверява входящите писма, за да се увери дали наистина са изпратени от лицето, чието име е на плика, е неубедително. В действителност цялата входяща и изходяща кореспонденция на лишените от свобода, включително с адвокатите им, е подлежала на проверка съгласно член 33 от ЗИН. Съдът припомня, че затворническите власти могат да отворят писмо от адвокат до затворник, само когато имат основателна причина да вярват, че в него се съдържа нещо незаконно, което нормалните средства за откриване не са успели да открият. От друга страна, четенето на такова писмо трябва да е позволено само в изключителни случаи, когато управата на затвора има основателна причина да вярва, че има злоупотреба с правото на поверителност на отношенията между адвокат и клиент.( Campbell v. the United Kingdom), 25 март 1992 г., § 33, серия A № 233) В настоящото дело не се установяват такива обстоятелства. Колкото до твърдението на правителството, че жалбоподателите са разполагали със средство за компенсаторно удовлетворение по ЗОДОВ за вече настъпилите нарушения, Съдът обръща внимание, че в решенията си по делата Петров срещу България, № 15197/02, § 65, 22 май 2008 г.;Константин Попов срещу България, № 15035/03, § 23, 25 юни 2009 г. е отбелязал, че контролът на кореспонденцията на жалбоподателите не е последица от самостоятелно решение на затворническата администрация, а произтича пряко от приложението на относимото законодателство, и е заключил, че има нарушение на член 13 от Конвенцията, тъй като разпоредбата му не гарантира наличие на правно средство, позволяващо да се атакува първичното законодателство на Βисокодоговаряща страна пред съответните национални власти. Съдът не намира причина за различно заключение по настоящото дело и отбелязва също, че една от предпоставките за успех на предявен по ЗОДОВ иск е доказването на незаконосъобразност на причинилите вредата актове, действия или бездействия. По тази причина, като се има предвид, че първопричината за контрола на кореспонденцията на жалбоподателите са разпоредбите на ЗИН, изглежда, че такова дело няма изгледи за успех.
Съдът констатира нарушение на чл. 8.