Case of Nedelcho Popov v. Bulgaria(Application no. 61360/00), 22 November 2007
Жалбоподателят започва работа в Министерския съвет на 1 март 1991 г. като съветник в отдел „Местна администрация и регионална политика”. Впоследствие е повишен на поста главен съветник в същия отдел. Трудовият договор на жалбоподателя първоначално е за неопределен срок. С изменение от 22 февруари 1997 г. договорът му е трансформиран от безсрочен в срочен, като срокът му двукратнсо е удължаван. Последният път – до 30 юни 1997 г. След тази дата жалбоподателят продължил да издпълнява необезпокоявано трудовите си функции. На 29 юли 1997 г. на жалбоподателя е връчена заповед с дата 28 юли 1997 г. за прекратяване на трудовия му договор, считано от 30 юли 1997 г. Заповедта е подписана от името на министъра на държавната администрация, вместо от главния секретар на Министерски съвет, който е компетентният орган по въпросите на личния състав. Основание за прекратяването на трудовия договор е изтичането на неговия срок.
На 26 март 1998 г. жалбоподателят подава жалба по Закона за административното производство. Той иска от съда да обяви заповедта за неговото уволнение за нищожна и да му присъди обезщетение за загубен доход. Административното производство преминава през две нива на разглеждане. С окончателно решение от 30 октомври 1998 г. разширеният състав на Върховния административен съд отхвърля искането на жалбоподателя. Съдът намира, че заповедта за уволнението му не е административен акт от типа, който може да се оспорва по Закона за административното производство, и че той е трябвало да подаде вместо това граждански иск.
Междувременно, на 14 юли 1998 г., жалбоподателят предявява установителен иск . Той иска от съда да установи, че след като е продължил да работи почти цял месец, неговият срочен договор се е трансформирал в безсрочен, да обяви заповедта за уволнението му за нищожна, да разпореди да му бъде предоставен достъп до работното място и да му присъди обезщетение за загубен доход за периода, през който такъв достъп му е бил отказан. С окончателно решение от 19 октомври 1999 г. Върховният касационен съд оставя без уважение всички искания на жалбоподателя с изключение на едно – за загубен доход за периода, през който му е бил отказан достъп до работното място. По отношение на останалите искания съдът постановява, че жалбоподателят трябва вместо това да подаде иск за незаконно уволнение на основание чл. 344 от Кодекса на труда. Съдът признава, че преди решението на Конституционния съд от 30 април 1998 г. жалбоподателят е бил възпрепятстван съгласно чл. 360, ал. 2, т. 2 от Кодекса да започне такова дело за незаконно уволнение (с посоченото решение на КС цитираният текст от КТ е обявен за противоконституционен) . Искът на жалбоподателя за присъждане на обезщетение за оставането му без работа също е отхвърлен в самостоятелно производство. Върховният касационен съд приема, че на жалбоподателя не е било осигурено право да оспори уволнението си преди решението на Конституционния съд, но констатира, че жалбоподателят е бил наясно с това ограничение по времето, по което приел работа в държавната администрация.
Съдът отхвърля възражението на Правителството, че оплакването не е съвместимо с Конвенцията ratione materiae, позовавайки се на своето скорошно решение по делото Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC] (no. 63235/00, 19 April 2007. Той обръща внимание и на факта, че българският Конституционен съд е отменил междувременно нормата на чл. 360, ал. 2, т. 2 от КТ като противоконституционна и нарушаваща редица международни норми, включително и правото на справедлив процес по Европейската конвенция. Съдът установява, че е налице нарушение на правото на жалбоподателя на достъп до съд, компетентен да разгледа всички въпроси, свързани с това дали жалбоподателят е бил несправедливо уволнен, гарантирано от чл. 6 §1 от Конвенцията.
