Case of Yanakiev v. Bulgaria (Application no. 40476/98), 10 August 2006
Със заповед от 13 октомври 1983 г. жалбоподателят заедно със семейството си се настанява като наемател в апартамент, който от 1980 г. е предоставен от държавата „за ползване, стопанисване и управление” на държавното предприятие, където той работи. Той се нанася в апартамента през 1986 г. На 3 август 1992 г., когато влизат в сила определени промени в Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно‑спестовни влогове от 1991 г., жалобоподателят кандидатства за закупуване на апартамента. Той смята, че параграф 4 от допълнителните разпоредби на закона му дава право да закупи апартамента на преференциална цена. Много негови колеги са закупили от своя работодател по силата на тази разпоредба апартаменти, в които преди това са живели под наем. На 28 декември 1992 г. бордът на директорите на работодателя на жалбоподателя одобрява продажбата. На 4 януари 1993 г. жалбоподателят се обръща към кмета на Варна с искане той да одобри продажбата. Кметът не отговаря и през 1993 г. жалбоподателят подава във Варненския окръжен съд жалба срещу мълчаливия отказ на кмета. С решение от 30 ноември 1994 г. вписано в съдебния регистър на 5 декември 1994 г., Варненският окръжен съд отменя отказа и задължава кмета да издаде, в рамките на месец, заповед, валидираща продажбата. Основният аргумент на съда е, че в случая кметът няма свобода на преценка, а действа при т.н. обвързана компетентност и при наличието на всички условия, предвидени в закона, той е длъжен да одобри продажбата. Кметът отказва да изпълни решението на съда и на 3 февруари 1995 г. подава пред Върховния съд молба за преглед по реда на надзора, твърдейки, че такава заповед – или отказът да се издаде такава – не е индивидуален административен акт и следователно не подлежи на обжалване по ЗАП. Жалбоподателят подава насрещна молба за преглед, твърдейки, между другото, че спорът не се отнася до обикновена продажба на ведомствено жилище, а до продажба на жилище, обект на специалните разпоредби на параграф 4 от допълнителните разпоредби на Жилищният закон от 1991 г. Следователно, ролята на кмета не е на страна по договора, както би било по принцип, а на наблюдаващ административен орган. Наред с това са изложени твърдения, че молбата е просрочена. На 14 януари 1997 г. Върховният административен съд постановява решение в тричленен състав. В него се посочва, че молбата за преглед е била подадена в законоустановения двумесечен срок и следователно е допустима и основателна. Решението е оставено в сила от 5-членния състав на ВАС. В нито едно от двете решения не са коментирани особените правила на §4 от допълнителните разпоредби на този специален закон от 1991 г.
Жалбоподателят твърди, че му е била отказана възможността да обжалва мълчаливия отказ на кмета да му одобри продажбата на апартамент и че производството, в резултат на което Върховният административен съд се е произнесъл, че този отказ не подлежи на преглед за законосъобразност, е било несправедливо. В допълнение той твърди още, че неодобряването на продажбата от кмета го е лишило от възможността, предвидена в националното право, а именно, да получи апартамента на преференциална цена.
Европейският съд напомня, че правото на достъп до съд включва не само правото да се започне производство, но също така и правото да се получи решение по спора от съд ( Кутич с/у Хърватска [Kutić v. Croatia], № 48778/99, пар. 25, ЕКПЧ 2002‑II; и Лунгочи с/у Румъния [Lungoci v. Romania], № 62710/00, пар. 35, 26 януари 2006 г.). Съдът анализира по-нататък въпроса дали Върховният административен съд на практика е решил спора, тъй като само фактът, че жалбата е била счетена за недопустима, не означава, че на жалбоподателя е бил отказан достъп до съд, вземайки предвид, че отнесеният от него за решаване спор пред съда е бил предмет на основно проучване (Обермайер с/у Австрия [Obermeier v. Austria], решение от 28 юни 1990 г., серия А № 179, стр. 21, пар. 68). Съдът отбелязва, че ratio decidendi на тричленния и петчленния състави на Върховния административен съд е било, че не е било допустимо обжалване, защото мълчаливият отказ на кмета не е бил “индидуален административен акт” по смисъла на ЗАП, защото той не е действал като административен орган, а като страна по един бъдещ договор и по този начин е бил поставен на равна нога със жалбоподателя. Въпреки това, двата съдебни състава на ВАС не се занимават със съществото на жалбата на жалбоподателя и основният момент в неговия аргумент, а именно, че по силата на параграф 4 от допълнителните разпоредби на Жилищния закон от 1991 г., допълнен с промените влезли в сила на 3 август 1992 г., той е имал специфичното право да придобие апартамента, ако е отговарял на условията, посочени в член 2, ал. 1 от Закона. Съдът повтаря, че докато член 6§1 не урежда конкретни правила за това как да се изготви и представи съдебно становище и не може да бъде тълкуван като изискващ подробен отговор по всеки аргумент повдигнат от страна по дело, той задължава съдълищата да дават достатъчни мотиви за решенията си (Руиз Тория и Хиро Балани с/у Испания [Ruiz Torija and Hiro Balani v. Spain], решения от 9 декември 1994 г., серия А, №№ 303-А и 303-Б, стр. 12, §§29 и 30, §§ 27 и 28; и Албания с/у Румъния [Albina v. Romania], № 57808/00, § 33, 28 април 2005 г.). В резултат на празнотата в мотивите на Върховния административен съд, от производството произтича, че националните съдилища нямат компетентност да разгледат жалбата на жалбоподателя. Ето защо, жалбоподателят не е могъл да получи окончателно правно разрешение на твърдяното от него право да придобие апартамента.
Съдът установява нарушение на правото на жалбоподателя неговото дело да бъде разгледано по същество и приема, че за съществуващата ситуация не е било предложено никакво разрешение. В частност, нито Върховният административен съд, нито Правителството, са обосновали отказа на достъп до съд с факта на преследване на легитимна цел, която е в логическа връзка и пропорционална с използваните средства. Съдът отбелязва, че е накърнена самата същност на правото на жалбоподателя, тъй като излиза, че той не е могъл да прибегне до друга възможност за защита на своята претенция.
„Съдът отбелязва, че член 231, ал. 1 (з) от ГПК приложим в производства по административни дела, каквото е въпросното, позволява да се иска възобновяване на производство по националното право, когато Съдът е установил нарушение на Конвенцията и на нейните Протоколи. Във всеки случай, Съдът е на мнение, че най-подходящата форма за удовлетворение по дела, по които той намира, че жалбоподателят в нарушение на член 6, ал. 1 от Конвенцията е бил лишен от достъп до съд, по правило е, своевременно възобновяване на производството и преразглеждане на случая при спазване на всички изисквания на един справедлив процес ( Лунгочи [Lungoci], § 56)(§90)
