D c. Bulgarie (Requête no 29447/17), 13 juillet 2021
Жалбоподателят е турски журналист, работил за група вестници, причислявани като опозиционни („гюленистки“), симпатизиращи на живеещия в САЩ и противник на режима на Ердоган Фетула Гюлен. След преврата през юли 2016 г. той е уволнен, отнета му е жарналистическата карта и е издирван от полицията. На 13 октомври 2016 г. заедно с още седем лица нелегално преминава турската граница при пункта Капитан Андреево. През нощта на 14 октомври на българо-румънската граница при Русе те са открити и свалени от камиона, който ги превозва.
Всички са задържани на българска територия, тъй като румънските власти отказват да ги допуснат на тяхната. Жалбоподателят и неговите сънародници са разпитвани неколкократно от различни полицейски служители, пред които те са изразили желанието си да получат международна закрила и убежище, тъй като завръщането им в Турция би ги подложило на риска от изтезания или лишаването им от свобода без да са извършили каквото и да било нарушение. Те са разпитвани от служител, владеещ перфектно турски език, но след това са им дадени да подпишат показания, чието съдържание не им е прочетено, тъй като са били на български език. Не им е пояснено и каква е целта на тези обяснения. На следващия ден лицето, ползвано като преводач, ги уверява, че могат да депозират писмени искания за предоставяне на убежище, но дори и да пожелаят да бъдат върнати в Турция, българските власти не биха го сторили, защото биха възникнали сериозни проблеми. Преди транспортирането им до бежанския лагер в Любимец са им дадени за подпис редица документи, чието съдържание не им е разяснено, тъй като служителят не владеел нито турски, нито английски език. Било им е обяснено, че те са необходимо във връзка с процедурата по настаняване в лагера. След пристигането им там те отново подписват документи без да им е разяснено съдържанието, което е на български език. Същевременно исканията им да подадат молби за предоставяне на убежище, да им бъде осигурен адвокат и преводач остават без отговор. Един от задържаните успява да се свъже с адвокат на 14 октомври, който поема ангажимента на другия ден да пристигне в бежанския лагер. Междувременно обаче рано сутринта на 15 октомври турските граждани са отведени на граничния пункт на Капитан Андреево и предадени на турските власти.
Жалбоподателят пояснява, че за пръв път се запознава с всички подписани от него документи докато е бил задържан, едва след като те са били предоставени от българското правителство на Съда в хода на процедурата по депозираната от него жалба. Оказва се, че те обхващат четири самостоятелни процедури, които са били осъществени преди предаването му на турските власти – производство по задържането, наказателно производство, което е било приключено, принудително връщане и задържане съгласно имиграционното законодателство. Той твърди, че не е подписвал съгласие за отказ от минималните права, на които има право всяко задържано лице. На противното становище е Правителството.
Експулсирането на турските гарждани намира широк отзвук в българската преса, която подлага на критика действията на Правителството, тъй като близките на последните в телефонни разговори са посочили, че има подадени молби за предоставяне на убежище. Българските власти информират, че става въпрос за нелегално преминали на българска територия турски граждани, които не са подали молби за убежище и поради двустранното споразумение за реадмисия те са предадени на турските власти. Омбудсманът излиза с изрична декларация пред медиите, че МВР не е изпълнило законовото си задължение да го информира за експулсирането на турските граждани, нито е уведомило друга правозащитна организация.
След връщането му в Турция жалбоподателят първоначално е задържан в затвор с висока степен на сигурност в Одрин, след което е осъден за участие в терористична група на седем години и половина затвор. В момент изтърпява присъдата си в затвор до гр. Кандира.
В решението са анализирани редица международни документи, отнасящи се до предоставяне на убежище – докладите и меморандума на ГД „Гранична полиция“ и Върховния комисариат за бежанците на ООН, законодателството на ЕС, свързано с международната закрила на лица, търсещи убежище(директива 2011/95/UE от 13.12.2011 г., директива 2013/32/UE от 26.06.2013 г., Женевската конвенция от 1951 г. за статута на бежанците, както и редица документи и доклади на Съвета на Европа, отнасящи се до бежанците и за ситуацията в Турция след опита за преврат през юли 2016 г.
Съдът преценява, че е целесъобразно да разгледа оплакванията в светлината на чл. 3 и чл. 13 във връзка с чл. 3.
За него ключовият въпрос в настоящото дело е дали жалбоподетелят е поискал международна закрила от България, обяснявайки, поне по същество на българските власти, страховете си да бъдат нарушени правата му, защитени от член 3, в случай на завръщане в Турция и, ако е така, дали това искане е разгледано в рамките на национална процедура в съответствие изискванията на член 13. По тези въпроси становищата на страните се разминават.
Съдът обръща внимание, че искането за убежище не е необходимо да е направено в някаква специална форма и че то може да се извлече от самите обяснения на застрашеното лице. В този смисъл в протокол за разпит от 14 ктомври 2016 г. жалбоподателят е пояснил че след опита за преврат той е бил уволнен от вестника, сменил си е местоживеенето и е разбрал, че е бил търсен от полицията на предишния си адрес. Затова се е страхувал, че може да бъде задържан. Освен това, от получените документи от турското консулство е било ясно, че той се счита за замесен в опита за преврат. Редица доклади и съобщения осъждат насилието, репресиите и произволните арести на журналисти. Всички тези факти не са били анализирани от властите в светлината на личната история на жалбоподателя, описана в показанията му от 14 октомври, а те са били достатъчни по отношение на член 3, за да се приеме, че жалбоподателят е изразил своите страхове по същество пред властите макар и никъде изрично да не се споменава думата „убежище“.
Относно втория въпрос Съдът приема, че нито един от компетентните органи, който е бил ангажиран със случая, не са приели обясненията на жалбоподателя като искане за защита. Съответно не е започната и процедура по предоставяне на международна закрила. Съдът е изненадан, че при наличната информация относно рисковете да бъде подложен на нехуманно третиране или изтезание българските власти са отказали да проверят фактите. Той отбелязва наред с това липсата на преводач, чиято помощ в конкретния случай е била от изключителна важност, тъй като чрез нея би могъл да получи информация относно правата му като търсещ убежище, включително и относно процедурата, която трябва да следва. Затова Съдът не може да заключи, че българските власти са изпълнили в настоящия случай задължението си за сътрудничество, изисквано в производството по защита. Съдът не подминава и обстоятелството, че жалбоподателят не е имал достъп до адвокат или до представител на специализирана неправителствена организация, която би му помогнала да прецени дали положението му поражда право на международна закрила. Констатирани са и редаци други пропуски и недостатъци в самата процедура в нарушение на националното законодателство. Съдът обръща внимание и на изключителната бързина, с която жалбоподателят е предаден на турските власти и която също му е попречила да упражни правото си на защита.Заповедта за депортиране е изпълнена незабавно, без жалбоподателят да е имал възможност да разбере съдържанието й и да поиска спиране на изпълнението й съгласно действащото законодателство. По този начин бързината, с която е изпълнена заповедта за отстраняване, а именно – в рамките на 24 часа след ареста на жалбоподателя на българо-румънската граница, е довела до превръщането на съществуващите правни средства в неефективни на практика и следователно – недостъпни.
Затова Съдът достига до извода, че макар жалбоподателят да е обяснил своите страхове за нечовешко третиране, на които рискува да бъде подложен, ако бъде върнат в Турция, българските власти не са изследвали неговото искане за международна защита и поради това са допуснали нарушение на чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията.
Жалбата е клисифицирана във второ ниво по важност.
